А каквото бяха направили в сутрешните вестници, същото бяха сторили и по хиляда други начини. Ние научихме тези неща после, както например тайните съобщения на олигарсите, получили се по телеграфа на няколко пъти в първата половина на нощта и изпращани с изричната цел да стигнат до ушите на революционерите.
— Струва ми се, че Желязната пета не ще има нужда от нашите услуги — забеляза Хартман и остави вестника, който четеше, когато влакът навлезе в главната гара. — Само време са хабили, като са ни пратили тук. Плановете им очевидно са се осъществили по-добре, отколкото са очаквали. Градът ей сега ще се превърне в пъкъл.
На слизане се обърна и погледна към опашката на влака.
— Така си и мислех — промърмори той. — Те са откачили специалния вагон, когато спряхме да получим вестниците.
Хартман беше безнадеждно отчаян. Помъчих се да го ободря, но той не обърна внимание на усилията ми и изведнъж заговори много припряно, снишил глас, докато минавахме през гарата. Отначало не успях да го разбера.
— Не можех да бъда много сигурен — казваше той — и не съм казал никому. От седмици се блъскам с това, но не стигнах до нищо положително. Пазеше се от Ноултън. Аз го подозирам. Той знае тайните на двадесетина наши убежища. Животът на стотици наши хора е в ръцете му, а аз мисля, че е предател. То е само едно чувство от моя страна и нищо друго. Но ми се стори, че забелязах някаква промяна у него преди известно време. Съществува опасност да ни е продал или да се готви да ни продаде. Аз съм почти сигурен в това. Не бих споделил подозренията си с никого в света, но имам чувството, че няма да изляза жив от Чикаго. Не изпускайте от очи Ноултън. Сложете му примка. И разберете. Аз не зная нищо повече. Това е само догадка и досега не съм успял да открия ни най-малка улика. — Ние тъкмо излизахме на тротоара. — Помнете — завърши натъртено Хартман. — Не изпускайте Ноултън от очи!
И Хартман се оказа прав. Не се мина месец и Ноултън плати за измяната с живота си. Бе официално екзекутиран от другарите в Милуоки.
Всичко беше тихо по улиците — прекалено тихо. В Чикаго цареше мъртвило. Нямаше тропот и глъчка на улично движение. Не се виждаха дори файтони. Трамваите и надземните железници не се движеха. Само от време на време по тротоарите се мяркаха отделни пешеходци, пък и те не се разтакаваха. Вървяха по пътя си много припряно и без колебание, при все че имаше нещо странно плахо в движенията им, сякаш очакваха сградите да се съборят отгоре им, а тротоарите да се провалят под техните крака или да хвръкнат във въздуха. Няколко улични хлапета обаче се навъртаха наоколо и в очите им се четеше едва сдържано нетърпение и очакване да се случат чудни и вълнуващи неща.
Отнякъде далече на юг до слуха ни достигна глух тътен на взрив. Това беше всичко. И пак настъпи тишина, макар при този тътен хлапетата да се бяха стреснали и ослушали като еленчета. Входовете на всички здания бяха затворени, ролетките на магазините — спуснати. Но се виждаха много полицаи и пазачи, а от време на време профучаваха автомобили с патрули на наемниците.
Хартман и аз решихме, че няма смисъл да се явяваме пред местното началство на тайната служба. Знаехме, че неявяването ни ще бъде извинено в светлината на събитията, които щяха да последват. Затова се запътихме към голямото работническо гето в южната част на града с надеждата да влезем във връзка с някои от другарите. Твърде късно! Ние го знаехме. Но не можехме да стоим и да не правим нищо в тези мъртвешки тихи улици. „Къде ли е Ърнест? — чудех се аз. — Какво ли става в градовете на работническите касти и на наемниците? Ами в крепостите?“
Сякаш в отговор се надигна страшен виещ рев, приглушен от разстоянието, съпровождан от детонация след детонация.
— Това са крепостите — рече Хартман. — Бог да им е на помощ на тези три полка!
На един кръстопът забелязахме по посока на кланиците гигантски стълб пушек. На следващия няколко такива стълбове се издигаха към небето откъм, западната част на града. Над града на наемниците видяхме огромен вързан военен балон, който се пръсна в момента, когато го гледахме, и полетя в пламтящи остатъци към земята. Не можехме да разберем нищо за тази трагедия във въздуха. Нямаше как да узнаем дали екипажът на този балон е бил от наши другари или неприятели. До слуха ни стигна неясен звук като къкрене на някакъв много далечен исполински котел и Хартман каза, че това са картечници и автоматични пушки.