— Нашите смели другари идат — рече Хартман.
Ние вече виждахме челото на тяхната колона, запълваща улицата от бордюр до бордюр, когато профуча последният боен автомобил. Тон спря за миг точно пред нас. Един войник скочи от него, понесъл внимателно нещо в ръце. Все така внимателно той го остави в канавката до бордюра. След това скочи обратно на мястото си, колата се понесе напред, зави зад ъгъла и изчезна от погледа ни. Хартман изтича до канавката и се наведе над предмета.
— Не се доближавайте! — предупреди ме той.
Виждах как ръцете му работеха бързо. Когато се върна при мен, челото му беше мокро от пот.
— Обезвредих я — каза той, — насмалко щях да закъснея. Войникът беше несръчен. Той я сложи за нашите другари, но я нагласил за много кратък срок. Щеше да избухне преждевременно. Сега няма да избухне изобщо.
Събитията се развиваха бързо. На отсрещната страна, на половин път до ъгъла, високо в една сграда видях надничащи лица. Тъкмо ги бях показала на Хартман, когато стихиен пламък и дим пробягнаха през тази част от фасадата на зданието, където се бяха появили главите, и въздухът се разтърси от взрив. На места каменната облицовка се изкърти и разкри желязната конструкция отдолу. След миг също такава стихия от пламък и дим порази фасадата на отсрещното здание. Между взривовете до нас долиташе тракане на автоматични пистолети и пушки. Тази битка във въздуха трая няколко минути и след това замря. Ясно беше, че наши другари заемаха едната сграда, а наемници — другата, и че те водеха бой през улицата. Но ние не можехме да разберем кой къде е — в коя сграда са нашите другари и в коя наемниците.
До това време колоната ни беше почти настигнала. Когато първите й редици минаваха под враждуващите сгради, и двете влязоха отново в бой — едната, която хвърляше бомби на улицата, беше нападната от отсрещната и на свой ред отговори на нападението. По този начин ние научихме коя сграда се държи от наши другари, а те вършеха добра работа и спасяваха тези на улицата от бомбите на неприятеля.
Хартман ме сграбча за ръка и вмъкна в широк вход.
— Това не са наши другари! — извика ми той на ухото.
Вътрешната врата на входа беше заключена и зарезена. Ние не можехме да избягаме. В следващия миг челото на колоната мина край нас. Това не бе колона, а безредна тълпа, страшна река, която изпълваше улицата — хора от бездната, влудени от вино и злоба, вдигнали се най-после и ревящи за кръвта на господарите си. Бях виждала хора от бездната и преди, бях минавала през техните гето и мислех, че ги познавам; но тука открих, че сега ги виждам за първи път. Нямаше я тъпата апатия. Сега те бяха неудържими — картина, поразяваща със страховитостта си. Те прииждаха пред погледа ми в плътни вълни от гняв, зъбещи се и ръмжащи, разсвирепели, пияни от ракията в разграбените складове, пияни от омраза, пияни от жажда за кръв — мъже, жени и деца, с парцали и дрипи, със замъглен от ярост разум, с всичко божествено заличено от чертите им, всичко сатанинско изписано на тях, маймуни и тигри, анемични, охтичави и грамадни космати товарни добичета, изпити лица, от които обществото на кръволоци бе изсмукало жизнените сокове, подпухнали тела, отекли от недояждане и разврат, повехнали вещици и мъртвешки глави с бради като на патриарси, разкапващи се младежи и разкапващи се старци, сатанински лица, разкривени, сгърчени, уродливи чудовища, обезобразени от последици на болести и от всичките ужаси на хроническо недохранване — изметът и утайката на живота, вилнееща, крещяща, пискаща, разбесняла се сган.
И защо не? Хората от бездната нямаха какво да загубят освен оскъдицата и мъката в живота. А да спечелят? Нищо освен едно сетно, страшно пресищане с мъст. И както гледах, дойде ми на ум, че в този носещ се поток от човешка лава имаше мъже, другари и герои, чиято задача е била да събудят звяра от бездната и да държат неприятеля зает с усмиряването му.
И тогава ми се случи нещо странно. Аз се преобразих. Страхът от смъртта — моята и на другите — ме напусна. Изпитвах някакъв чудноват възторг, бях друго същество в друг живот. Нищо нямаше значение. Този път делото беше загубено, но то щеше да се възроди утре, същото дело, вечно свежо и вечно пламтящо. И след това можех спокойно да наблюдавам тази оргия на страхотиите, която се развилня през следващите часове. Смъртта нямаше никакво значение, животът — също. Аз бях заинтересувана наблюдателка на събития, а понякога, понесена от потока, самата се превръщах в любопитна участничка. Защото умът ми се беше издигнал до равнодушната звездна висота и стигнал до безстрастно преоценяване на ценностите. Ако не беше това, зная, че щях да умра.