По най-невероятна случайност бяхме се намерили с него в този ужасен град. Той никак не беше подозирал, че съм могла да напусна Ню Йорк, и когато минавал през стаята, където съм спала, не можел отначало да повярва, че това съм аз. От Чикагската комуна не видях почти нищо повече. След като наблюдавахме нападението с балони, Ърнест ме заведе долу, във вътрешността на сградата, където проспах следобеда и нощта. Третия ден прекарахме в сградата, а на четвъртия, когато Ърнест получи от властите разрешение и автомобил, напуснахме Чикаго.
Главоболието ми беше минало, но бях много уморена и телом, и духом. Облегната на Ърнест, лежах в автомобила и с безучастен поглед наблюдавах как войниците се мъчат да изведат колата вън от града. Сраженията все още продължаваха, но само на отделни места. Тук-там цели райони бяха още в ръцете на нашите другари, но тези райони бяха обкръжени и пазени от големи войскови поделения. По този начин другарите ни бяха задържани в стотина изолирани капана, докато действията за капитулацията им продължаваха. А капитулацията значеше смърт, защото не се даваше никаква пощада, затова те се биеха геройски до сетния човек122.
Всякога, когато се приближавахме към подобно място, охраната ни връщаше и пращаше по обиколен път. Веднъж единственото място за преминаване край две силни позиции на нашите другари представляваше опожареният участък между тях. От двете страни до нас долиташе пукотът и тътенът на войната, докато автомобилът си пробиваше път сред пушещи развалини и клатещи се стени. Често улиците бяха задръстени с планини от съсипни, които ни принуждаваха да заобикаляме. Бяхме в лабиринт от разрушения и напредвахме бавно.
Кланиците (гетото, заводът и всичко друго) бяха куп тлеещи останки. Далече вдясно огромен облак дим затъмняваше небето. Градчето Пулман — каза ни войникът шофьор, — или онова, което е било Пулман, защото то било напълно унищожено. Той ходил там със заповеди на третия ден следобед. Едни от най-тежките сражения се водили там — каза той — и много от улиците станали непроходими от купищата трупове.
След един завой около разнебитените стени на някаква сграда в района на кланиците автомобилът се натъкна на вал от трупове. Той досущ приличаше на вълна, надигнала се от морето. Беше ни съвсем ясно какво се е случило. Когато тълпата се устремила край пресечката, тя била покосена под прав ъгъл и с бръснещ огън от картечници, поставени в напречната улица. Но беда бе сполетяла и войниците. Някаква случайна бомба трябва да беше експлодирала сред тях, защото сганта, задържана, докато нейните мъртъвци и умиращи образували този вал, беше го изкачила и хвърлила напред своята пяна от живи, сражаващи се роби. Войници и роби лежаха едни до други, разпокъсани и осакатени, около и по останките от автомобилите и оръжието.
Ърнест скочи от колата. Две познати рамене под памучна риза и познат кръг от бели коси бе привлякъл погледа му. Аз не го гледах и едва когато пак — седна до мене и автомобилът се понесе напред, той каза:
— Това беше епископ Морхаус.
Скоро се озовахме сред зелени поля и аз хвърлих последен поглед назад към забуленото с пушеци небе. Долетя глух тътен на взрив — едва доловим и далечен. След това захлупих лице на гърдите на Ърнест и тихичко заридах, защото делото беше изгубено. Ръката, с която ме прегръщаше Ърнест, красноречиво разкриваше любовта му.
— За този път загубено, скъпа — каза той, — и не завинаги. Ние извлякохме поука. Утре делото ще възкръсне отново, обогатено с опит и дисциплина.
Автомобилът спря на железопътна гара. Тука щяхме да вземем влака за Ню Йорк. Докато чакахме на перона, три влака изтрополиха край нас, отиващи на запад, в Чикаго. Бяха претъпкани с дрипави общи работници, хора от бездната.
— Наряди от роби за възстановяването на Чикаго — каза Ърнест. — Нали знаеш, чикагските роби са всички избити.
XXV. ТЕРОРИСТИТЕ
Чак след като Ърнест и аз се върнахме в Ню Йорк и минаха много седмици, можахме напълно да разберем огромните размери на нещастието, сполетяло делото. Времената бяха жестоки и кръвопролитни. На много места, пръснати из страната, се бяха развихрили въстания на роби и кланета. Списъкът на мъчениците страхотно нарасна. Навсякъде се извършваха безброй екзекуции. Планините и пустотите бяха пълни с нелегални и бегълци, безмилостно преследвани. Нашите убежища се претъпкаха с другари, за чиито глави имаше обявени награди. По донесения от шпионите на Желязната пета, десетки убежища бяха разгромени от войниците.
122
Голям брой здания издържали повече от седмица, а едно се държало единадесет дена. Всяка сграда трябвало да се щурмува като укрепление и наемниците си пробивали път нагоре етаж по етаж. Това били жестоки сражения. Никой нито искал, нито давал пощада и воюващите революционери имали предимството да бъдат отгоре. Макар революционерите да били избити, загубите не били едностранни. Гордият чикагски пролетариат останал верен на старата си слава. Защото колкото негови бойци падали убити, толкова врагове убивал и той.