— Това не може да е дърво! — каза Саймън. — Тук няма слънце. Щом няма слънце, няма и фотосинтеза. Щом няма фотосинтеза, няма и дървета.
Джерард огледа ствола.
— Метален е — каза той, вдигна глава към короната и си даде сметка, че всички листа са от сребро. Високо сред железните клони със сребърни листа пляскаше с криле медна птица и се взираше надолу към тях със студени очи от черен кехлибар.
— Първото желязно дърво — каза едно от джуджетата. — Гледайте, смъртни! Тази красота никога няма да изчезне!
Джерард огледа дървото със страхопочитание. Възможно ли беше един метал да бъде усукан като клони и така изкован, че да изглежда като груба кора, а пък друг метал да изглежда толкова деликатен и изящен — всяко сребърно листенце беше уникално, съвсем като истинско, с нежни жилки и неповторима форма.
— Защо ни наричаш смъртни? — попита Джерард.
— Не знаете ли собствения си език? — изсумтя джуджето. — Смъртен означава „роден, за да умре“. Как иначе да ви наричаме? Докато мигнеш, и вие изчезвате! — Джуджето се наведе към клетката и намигна.
Няколко изхода извеждаха към тъмни коридори, но от мястото, където бяха спрели, Джерард не можа да види нищо по-навътре в тях. Джуджетата задърпаха клетката по един от коридорите — широк и с колони. Той ги отведе в малка зала, където на трон, издълбан в огромен сталагмит, седеше джудже със сива брада, много твърда, като от метал. Очите му светеха като зелени скъпоценни камъни. В краката му, върху просната пред трона кожа от елен, се изтягаше метално куче. Страните на кучето се издигаха и спадаха ритмично, с тихо хриптене, и то изглеждаше като истинско. Върху гърба му бавно се въртеше метално ключе.
Около трона се бяха събрали много джуджета, които мълчаха благоговейно.
— Господарю Кортинг, стана точно така, както казахте — поклони се едно джудже. — Те дойдоха, за да търсят сестра си.
Кортинг се изправи.
— Мулгарат ми каза, че ще дойдете. Какъв късмет имате, че сте тук! Каква чест за вас е, че ще видите началото на края на човешкото господство! Каква чест, че…
— За честта разбрахме, но къде е Мелъри? — прекъсна го Джерард.
Кортинг се намръщи.
— Доведете я! — заповяда той и няколко джуджета незабавно се втурнаха да изпълнят заповедта му. Кортинг отново се обърна към близнаците. — Не е зле да внимаваше какво говорите. Мулгарат скоро ще царува над целия свят, а ние, неговите верни слуги, ще бъдем до него. Той ще оголи земята за нас и тогава ще издигнем нови бляскави гори от железни дървета. Ние ще изградим отново света от сребро, мед и желязо.
Саймън допълзя до решетката на клетката.
— Но това е ужасно! Не бива да го правите, защото и вие ще загинете. Какво ще ядете? Как ще дишате, като няма да има растения, които да произвеждат кислород?
Джерард гледаше брат си с възхищение. Понякога не беше никак лошо близнакът ти да е всезнайко.
Бръчките по челото на Кортинг станаха по-дълбоки.
— Отричате ли, че ние, джуджетата, сме най-великите майстори, които сте виждали? Трябва само да погледнете моето куче ей там, за да признаете нашето превъзходство. Сребърното му тяло е по-прекрасно от каквато и да е козина, то е по-бързо от всяко истинско куче, няма нужда от храна и нито му текат лиги, нито се умилква, за да му дадеш нещо.
Кортинг побутна кучето с крак. То се обърна и се протегна, след това продължи да спи и да похърква.
— Саймън ви говореше за нещо друго — опита се да обясни Джерард, но спря, защото в това време в залата влязоха шест джуджета, които носеха на раменете си голям стъклен сандък.
— Мелъри! — Джерард усети как стомахът му се сви от ужас. Сандъкът приличаше на ковчег.
— Какво сте сторили на сестра ни? — развика се и Саймън, който беше пребледнял като платно. — Не е мъртва, нали?
— Точно обратно — усмихна се самодоволно повелителят на джуджетата. — Тя никога няма да умре. Погледнете я по-отблизо.
Джуджетата поставиха стъкления сандък върху украсена с орнаменти поставка до клетката на Джерард и Саймън.
Косата на Мелъри беше сплетена в красива дълга плитка, която се спускаше като лъскава змия край восъчното й бледо лице. Изящна диадема от сребърни цветя и листенца украсяваше челото й. Устните и бузите й бяха начервени като на кукла, а ръцете й държаха дръжката на сребърна сабя. Беше облечена в бяла роба от богато набран копринен плат. Очите й бяха затворени, но Джерард изпита ужас, че ако ги отвори, ще се окаже, че са стъклени.