Излязоха в залата с желязното дърво.
— Според мен трябва да вървим натам — посочи Джерард един от коридорите.
Затичаха и спряха, едва когато се изправиха пред дълга пукнатина, широка почти колкото бе висок Джерард. Той се надвеси и погледна. Бездната беше толкова тъмна, че изглеждаше бездънна.
— Трябва да я прескочим — каза Саймън. — Хайде.
— Не мога! — отстъпи назад Мелъри.
Лаят се чу съвсем близо, почти зад гърба им. Джерард се обърна и видя в полумрака светещите червени очи на кучетата. Саймън се отдалечи от ръба на пукнатината, засили се и скочи.
— Хайде, Мелъри, ще скочиш! — извика Джерард и сграбчи ръката на сестра си.
Скочиха заедно. Когато се приземиха на отсрещната страна, Мелъри се препъна и падна, но не се удари силно. Джерард й помогна да се изправи и без да се бавят, затичаха. Надяваха се, че кучетата няма да могат да прескочат широката пукнатина.
Оказа се, че коридорът обикаля в кръг и след малко се озоваха пак в централната зала. Клоните на желязното дърво се простираха над главите им, а сред тях пърхаха металните птици.
— Накъде да вървим? — изскимтя Мелъри и с последни сили се подпря на сабята.
— Не знам! — вдигна рамене Джерард, останал съвсем без дъх. — Не знам! Не знам! Не знам!
— Мисля, че трябва да тръгнем нататък — предложи Саймън.
— Вече вървяхме натам и се върнахме пак тук! — сряза го Джерард.
Кучетата лаеха съвсем близо. Всеки миг щяха да се втурнат в залата.
— А ти, Джерард, откъде знаеш накъде да вървим? — попита пак Мелъри. — Можеш ли да си спомниш откъде сте минали на идване?
— Опитвам се. Беше тъмно и бяхме в клетката. Откъде да знам как сме стигнали тук! Какво искате от мен? — Джерард ритна ствола на желязното дърво.
Листата трепнаха, люшнаха се и зазвъняха като хиляди камбани. Звукът стана оглушителен. Една метална птица падна на земята. Крилата й продължаваха да трепкат, а човката й безшумно се отваряше и затваряше.
— Какъв ужас! — възкликна Мелъри.
Металните кучета нахлуха в залата от няколко коридора едновременно и се втурнаха към децата. Очите им от червен гранат пламтяха зловещо.
— На дървото! Качвайте се! — изкрещя Джерард.
Той закрепи крака си на най-ниския клон и протегна ръка на Мелъри. Саймън бързо се катереше по грапавия ствол, но Мелъри се движеше замаяно, едва-едва.
— Моля те, Мелъри! По-бързо!
Тя стъпи на клона и в този миг кучетата нападнаха. Едното се хвърли напред и скочи. Успя да захапе края на бялата рокля и откъсна голямо парче. Останалите кучета се струпаха край него и с диво ръмжене разкъсаха бялата коприна.
Джерард извади камъка, който подземникът му беше дал. Хвърли го, но той прелетя край кучетата, без да ги засегне и се търкулна до стената на пещерата.
Едно от кучетата се отдели от настървената глутница и се втурна след камъка. Джерард се запита дали камъкът не е вълшебен, после забеляза, че кучето го носи обратно между зъбите си и маха радостно опашка.
— Саймън, това куче май играе с камъка!
Саймън погледна и започна да се спуска надолу.
— Какво правиш? — опита се да го спре Мелъри. — Това са кучета роботи. Нямат нищо общо с домашните любимци.
— Не се притеснявай! — успокои я Саймън.
Той скочи на земята и кучетата спряха да лаят. Наобиколиха го и започнаха да го душат, като че ли се колебаеха дали да хапят или да не хапят. Саймън стоеше неподвижно. Джерард наблюдаваше сцената и дори не смееше да диша.
— Добри момчета! — заговори ласкаво Саймън. Гласът му леко трепереше. — Искате да играем? Искате да ви хвърлям камък, а вие да ми го носите?
Той протегна ръка, уверено измъкна камъка измежду металните зъби на кучето и го вдигна във въздуха. Всички кучета скочиха към камъка с щастлив лай. Саймън погледна нагоре към брат си и сестра си и се усмихна.
— Не си играй с огъня! — замоли се Мелъри.
Саймън хвърли камъка и кучетата се спуснаха след него. Едното го докопа, стисна го между зъбите и гордо тръгна обратно, а другите го последваха нетърпеливо. Дишаха задъхано, сребърните им езици висяха от муцуните. Саймън се наведе и ги погали по металните глави. Той хвърли камъка още три пъти, после Джерард го спря.