— Мелъри, престани! Не съм те молила да се месиш! — прекъсна я майка й. — Хайде, качвайте се. Закъсняваме, а трябва да се отбия и до работата.
Докато Мелъри слагаше сака си в багажника, Джерард забеляза, че нещо с нея не е наред. Движеше се вдървено, а гърдите й бяха неестествено големи.
— Какво си навлякла? — попита Джерард с най-невинната си физиономия.
— Не е твоя работа! — сряза го Мелъри, а той се захили.
— Все едно си…
— Млъквай! — кресна пак тя и се качи на предната седалка. Момчетата се настаниха отзад. — Ако искаш да знаеш, това е за защита при фехтовката.
Джерард се усмихна подигравателно в страничното огледало, но не каза нищо повече и се зазяпа в гората, край която минаваха.
Повече от две седмици нямаше дори следа от духовете. Всичко беше мирно и тихо. Дори Малчо кротуваше и от време на време Джерард трябваше да си припомня, че духовете все пак съществуват и че онова, което се бе случило, не е сън. Понякога и за най-необичайните неща можеха да се намерят приемливи обяснения. Ето, вече изобщо не обръщаха внимание на лютивата вода, която течеше от чешмата. Тя си беше сто процента работа на духовете, но майка им прие, че причината е замърсен водоизточник и престана да се занимава с нея. Щяха да пият минерална вода от супермаркета и докато свържат водопровода на къщата с централния водопровод, майка им щеше да приема тази вода за нещо естествено. Но в старата барака за каретите беше грифинът на Саймън. А грифинът не можеше да се обясни с нищо друго, освен със света на духовете, който прачичо им Артър Спайдъруик беше разкрил в своята книга.
— Стига си дъвкала косата си! — скара се майка им на Мелъри. — Защо нервничиш така? Заради новия си отбор? Толкова ли са добри?
— Не нервнича — сопна се на свой ред Мелъри. — Всичко ми е наред.
Преди, когато живееха в Ню Йорк, Мелъри се състезаваше с клин и с фланелка, изровена от огромния куп отборни фланелки, струпани в съблекалнята. По време на срещите едно момче следеше двубоите и щом някой от състезателите отбележеше точка, то вдигаше ръка, за да уведоми публиката.
В новото училище не беше така. Фехтовачите от отбора на Мелъри имаха истински екипи и електрически рапири, а при отбелязване на точка електронна апаратура излъчваше светлинни и звукови сигнали. Джерард беше убеден, че това е достатъчно да те изпълни с комплекси и да пощръклееш от притеснение.
Майка им обаче очевидно имаше друго обяснение за нервността на Мелъри.
— Заради онова момче е, нали? Говореше с него в сряда, когато минах да те взема.
— За какво момче става дума? — наостри уши Саймън.
— Ти не се обаждай — нареди майка му, но все пак вметна: — Говорим за Крис, капитана на отбора. Нали ви е капитан, Мелъри?
Мелъри изсумтя нещо неразбрано и без желание.
— „Мелъри и Крис вървели, за целувка после спрели!“ — Саймън тананикаше, а Джерард захихика.
Мелъри се извърна и ги изгледа убийствено.
— Искате ли да ви цапна един и да загубите млечните си зъби наведнъж? Искате ли?
— Не им обръщай внимание — успокои я майка й. — И не се притеснявай. Ти си умно, хубаво момиче и страхотна фехтовачка. Обзалагам се, че Крис те харесва.
— Мамо, престани! — изохка Мелъри и се свлече ниско на седалката.
Госпожа Грейс спря колата пред библиотеката, където работеше. Трябваше да остави някакви папки, но се върна бързо, тичешком и задъхана.
— Хайде, къде се бавиш? Не мога да закъснявам — подкани я Мелъри и без никаква нужда приглади косата си. — Това е първият ми мач!
Госпожа Грейс въздъхна.
— Спокойно, почти пристигнахме!
Джерард се обърна към прозореца тъкмо навреме, за да види как отстрани на пътя зейна нещо, което приличаше на дълбок кратер.
В момента майка им караше по висок каменен мост. Досега не го беше виждал, защото училищният автобус никога не беше минавал оттук.
— Саймън, виж! Какво е това?
— Изоставена каменна кариера — отговори бързо Мелъри. — Място, от което някога хората са добивали камъни.
— Кариера… — замислено повтори Джерард. — Каменна кариера.
В паметта му смътно проблесна нещо от картата, която бяха намерили в тайната библиотека на прачичо им Артър.
— Дали не са намерили вкаменелости на древни животни? — сети се изведнъж Саймън и бързо се покатери през Джерард, за да вижда по-добре навън. Всички знаеха, че Саймън е луд по животните. — Чудя се какъв вид динозаври са живели в този район? Кажи, мамо?