Джерард стана, трябваше да направи нещо. Нима никой друг не забелязваше какво става?
— Къде отиваш? — попита майка му.
— До банята — излъга машинално той, без да помисли, че майка му може да го види как прекосява залата. Щеше му се да й каже истината, но тя веднага би измислила извинение за момичето — майка му винаги мислеше за хората само добро. Единствено на него нямаше доверие.
Джерард слезе между пейките за публиката и тръгна покрай стената към момичето, което все още тършуваше в сака на Мелъри. Почти стигна, когато пред него се изправи треньорът на училищния отбор. Беше нисък, слаб мъж, с остра брада, набола тук-там по лицето му.
— Съжалявам, момче, но докато траят срещите, в тази зона не може да се влиза — спря той Джерард.
— Но онова момиче рови в раницата на сестра ми. Сигурно се опитва да открадне нещо.
Треньорът се обърна.
— За кое момиче говориш?
Джерард вдигна ръка, за да посочи, но момичето беше изчезнало. Той се сконфузи и като заекваше объркано, започна да обяснява на треньора:
— Не знам коя е тя. Още не се е състезавала.
— Какво говориш, момче! Всички имат поне по един мач вече. По-добре се върни на мястото си.
Джерард тръгна обратно към сектора на зрителите. Опитваше се да мисли хладнокръвно. По-добре е май наистина да се отбие до банята. Така поне нямаше да лъже майка си, ако започне да го разпитва.
Преди да излезе през сините врати на залата, Джерард се обърна и погледна назад. Сега из чантата на Мелъри ровеше Саймън. Но защо Саймън беше облечен като него? Така всеки би си помислил, че именно Джерард бърка из сака на Мелъри!
Джерард преглътна притеснен. Какво става?
Изведнъж го връхлетя ужасно подозрение. Вдигна глава към сектора за зрителите. Брат му си седеше до майка му и продължаваше да дъвче геврек.
Което и да беше съществото, което ровеше в сака на Мелъри, явно не беше Саймън.
Глава втора
Джерард не можеше да мръдне от входа на залата. Чуваше звъна на шпагите и скандирането на публиката, но те сякаш идваха от много далеч. Вцепенен от ужас, той гледаше как треньорът се изправя срещу двойника му, как лицето му почервенява, а състезателите наоколо се обръщат шокирани към двамата.
— Не може да бъде! — прошепна Джерард. По никакъв начин не можеше да си обясни какво става.
Треньорът посочи към голямата входна врата на залата и фалшивият Джерард закрачи към нея, изпъчен предизвикателно. Джерард не вярваше на очите си — когато приближи, двойникът му нагло се захили. Джерард стисна юмруци.
Фалшивият Джерард мина край него, без да го удостои с поглед, и тресна двойната врата зад гърба си. На Джерард му се дощя да изтрие наглата усмивка от лицето му, излезе от залата и последва съществото по коридора с шкафчетата за събличане.
— Кой си ти? — попита Джерард. — Какво искаш?
Фалшивият Джерард се обърна и го изгледа. В очите му имаше нещо, от което Джерард се вцепени.
— Не ме ли познаваш? Не ти ли се струва, че аз всъщност съм ти? — Устата на фалшивия се изкриви в подигравателна усмивка.
Беше странно да го наблюдава как говори и как се движи. Не беше съвсем като Саймън с неговата прилежно сресана коса и неизтрити петънца от паста за зъби над горната устна, но съществото не беше и като него — косата му бе по-разбъркана, очите — по-тъмни и… различни.
Фалшивият пристъпи крачка напред. Джерард отстъпи назад.
Какво беше чел в книгата на Артър Спайдъруик? Как да се защити от това свръхестествено същество? Сети се за джобното ножче, което носеше в дънките — духовете се страхуваха от желязо, а стоманата поне отчасти беше желязо. Той бръкна в джоба си и извади ножчето.
— Защо ме преследваш? Защо всички вие не ни оставите на мира?
Съществото отметна глава и се изкиска.
— Никога не може да се отървеш от собственото си аз — изсъска то.
— Ти не си аз — извика Джерард и насочи острието към двойника си.
— Махни тази играчка — намръщи се фалшивият Джерард. Говореше тихо и заплашително, гласът му беше дрезгав.
— Не знам кой си или какво си, нито пък знам кой те изпраща, но се обзалагам, че знам какво търсиш — каза Джерард. — Търсиш книгата на чичо. Справочникът на Артър Спайдъруик. Е, никога няма да го получиш.