Джерард и Саймън тупнаха в ситно изплетена метална мрежа. Джерард закрещя и зарита, опита да се изправи, ала не успя. Накрая се отказа, рязко спря да размахва ръце и крака, но Саймън продължи да се мята и заби лакътя си в окото му.
— Саймън, спри! Спри и ще видиш нещо. Гледай!
Стените на подземната кухина бяха покрити с фосфоресциращи гъби и слабата им светлина осветяваше лицата на три ниски човечета със сива като камък кожа. Дрехите им бяха раздърпани и мръсни, но ръцете им, слаби като клечки, бяха украсени със сребърни гривни с форма на змии, изработени така изкусно, че изглеждаха сякаш се плъзгат и увиват около ръцете на човечетата. В яките им бяха втъкани златни нишки, а на мръсните им пръсти сияеха великолепни пръстени със скъпоценни камъни.
— Я! Какво си имаме тук? Затворници! — изкиска се едното човече. Гласът му беше дрезгав, груб и стържещ като звука от триене на остри камъни. — Толкова рядко имаме живи затворници.
— Джуджета! — прошепна Джерард към брат си.
— Не изглеждат особено симпатични — отвърна Саймън също шепнешком.
Второто джудже приближи, разтърка между пръстите си няколко косъма от косата на Джерард и се обърна към първото.
— Не са кой знае колко оригинални. Обърни внимание — черният цвят на тези косми е прекалено елементарен и скучен. Виж и кожата им — няма нищо общо с мрамора — не е нито гладка, нито бледа. Намирам, че са много зле направени. Тези работи ние ги можем далеч по-добре.
Сърцето на Джерард се сви. Какво искаше да каже джуджето? Отново си помисли колко полезен щеше да им бъде справочникът на Артър Спайдъруик. Спомняше си само, че джуджетата бяха много добри майстори и за разлика от останалите свръхестествени същества не се плашеха от желязото. Даже и да не му бяха взели ножа след инцидента в училище, сега той нямаше да му помогне.
— Дойдохме тук за сестра си — каза Джерард. — Искаме да направим размяна.
Едно джудже се изкиска, но Джерард не видя кое точно. Появи се и още едно джудже. То тикаше пред себе си сребърна клетка на колела и със скърцане я нагласи точно под мрежата.
— Негово Величество Кортинг каза, че ще дойдете. Той няма търпение да се срещне с вас.
— Кой е той? Нещо като крал на джуджетата?
Никой не отговори. Едното джудже дръпна някаква дръжка и металната мрежа се разтвори. Двете момчета се изръсиха право в клетката, а ожулените колене и длани на Джерард пак се разраниха. Вбесен от безсилие, той се вкопчи в сребърните пръти на решетката и ги разтърси.
Джуджетата подкараха сребърната клетка през лабиринт от подземни коридори и пещери. Стените им бяха влажни, а въздухът — студен.
Джерард и Саймън седяха мълчаливо. Тук, под земята, ударите на чуковете се чуваха много по-високо и отчетливо, чуваше се и глухо бучене като от огромен огън. В здрача над главите им се виждаха върхове на сталактити, които висяха от таваните като гора от ледени висулки.
Минаха през зала с прилепи. Те пищяха пронизително, а подът беше потъмнял от вонящите им изпражнения. Джерард с усилие се възпря да не трепери. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-студено ставаше. От време на време в мрака се раздвижваха някакви сенки и се чуваше пресекливо неритмично почукване.
Завиха по тесен коридор и минаха през голяма зала със сталактити, по които се стичаше вода. След вонята от прилеповите изпражнения Джерард с облекчение поемаше студен влажен въздух, наситен с миризма на минерали.
В следващата зала на пещерата имаше големи купчини с предмети от скъпоценни метали и камъни. От една великолепна малахитова чаша изскочи златен плъх с очи от сапфири, втренчи се в момчетата и без да мигне ги следи, докато се отдалечиха. Сребърен заек с ключе за навиване се бе отпуснал върху лапите си, а цветът на една платинена лилия се отвори и после пак се затвори… Саймън, който беше луд по всякакви животни, не обърна внимание на тези чудеса, но очите му блеснаха, като видя златния плъх.
В следващата зала джуджета на групи дълбаеха в гранитните стени статуи на други джуджета. Силният блясък от фенерите им заслепи очите на Джерард, но му се стори, че видя как ръката на една от статуите се раздвижи.
Преминаха в огромна зала, където растеше грамадно подземно дърво. Дебелият му ствол се издигаше нагоре и се губеше в мрака, а гъсто преплетените клони образуваха същински покрив. Наоколо се носеше птича песен с особен метален звук.