— Това трябва да е риболовният вир на господ — подметна Хоук.
Ейнджъл се усмихна.
— Това е Езерото на французина — каза тя, повишавайки глас, за да надвика мощното ръмжене на двигателите. — Преди да построят язовира, река Кембъл излизаше от коритото си през лятото. Наводненията издълбали огромна дупка в океанското дъно.
Хоук погледна през рамо, но не видя нито язовир, нито дупка.
— Сьомгата е там — каза Ейнджъл и посочи към района, в който се намираха лодките. — Някои хора твърдят, че рибите се приспособяват към сладката вода. Други пък казват, че просто си лежат там и чакат подходящите сензорни сигнали да ги подмамят в реката.
— Според теб кой е прав? — попита Хоук.
Дълго време Ейнджъл не му отговори. Хоук я погледна с любопитство и желание, което му беше трудно да прикрие.
На светлината на слънцето къдриците, които се бяха измъкнали от плитката й, горяха като бледи пламъци на фона на бялата й кожа. Профилът й имаше необичайна чистота, силна хармония между чело, нос и брадичка, без това да я прави по-малко, женствена.
Когато се обърна с лице към него, очите й бяха прозрачни и дълбоки като речен вир. Погледът й не беше фокусиран и сякаш беше насочен навътре, а не към Хоук или океана.
— Според мен — каза бавно Ейнджъл — сьомгите в Езерото на французина са свикнали със себе си и със сладката вода, която ще доведе до пълното им унищожаване.
— Говориш, сякаш сьомгите са хора.
— Така ли? — каза тихо Ейнджъл и се усмихна тъжно. — Повечето хора не са толкова смели. Те не гледат по-далеч в бъдещето от следващия си обяд или вечеря. Сьомгите гледат към смъртта и отвъд нея.
— Отвъд нея?
— Раждането. Вечният цикъл на раждане и смърт, преплетени помежду си като река Кембъл и океанът.
Над водата се разнесе силен вик, последван от развълнуван порой от думи на френски. Ейнджъл се облегна на перилата и се вгледа по посока на звука.
— Виж! — каза тя. — Той е хванал една!
Ейнджъл посочи към една малка гребна лодка, която изглеждаше като закована за блестящата повърхност на океана. Тя отвори нетърпеливо прозореца. Пръстите й се вкопчиха в ръката на Хоук.
— Виждаш ли? Гребната лодка до жълтото корабче. О, закачили са истински тежкар! Виж само как се е огънала въдицата!
За миг Хоук усещаше само близостта й, сладкия й аромат, пръстите й, които натискаха мускулите на предмишницата му.
След това погледът му проследи пръста, с който тя му сочеше. Хоук забеляза една малка лодка. Тя нямаше двигател и в нея се виждаше само един мъж с широки рамене, който гребеше усилено, докато друг мъж се опитваше да се пребори с огънатата въдица.
— Какво е станало с двигателя им? — поинтересува се Хоук.
— Това е лодка на „Тайи клуб“. Там двигателите не са разрешени.
— Защо?
— Идеята им е да ловят сьомгата като първите англичани, които са дошли тук — с дървени гребла и дървена стръв. Единствено човешката сила срещу тази на сьомгата.
Хоук се загледа по-внимателно. Малката лодка не се помръдваше, закована на мястото си от борбата между човек и риба.
— Хора от цял свят идват тук само за да уловят петнайсеткилограмова сьомга от гребна лодка — каза Ейнджъл. — Ако успеят, стават членове на „Тайи клуб“.
— Ти член ли си? — попита тихо Хоук.
— Да.
— Кой греба за теб? Дери ли?
Въпросът прониза Ейнджъл като нож, оставяйки след себе си спомените да бликнат като кръв от рана.
За нея бе гребал Грант. Двамата се бяха смели и вълнували заедно и се бяха зарекли да опушат сьомгата и да я сервират на тържеството по случай годишнината от сватбата си.
Десет дни по-късно Грант бе загинал.
— Сутрин в събота и неделя — продължи Ейнджъл, без да отговори на въпроса, — тук е толкова претъпкано, че човек може да минава от лодка в лодка.
Тревогата, която се беше изписала върху лицето на Ейнджъл за миг, и избягването на прекия отговор на въпроса не бяха убягнали на Хоук.
— Искам да си опитам късмета с гребна лодка — каза той. — Мъжът, който греба за теб, все още ли е свободен?
— Не — гласът й бе тих и категоричен.
— Защо?
— Аз не съм достатъчно силна, за да греба повече от час срещу силно течение — продължи Ейнджъл, пренебрегвайки въпроса. — Това не е достатъчно, за да ти даде шанс да хванеш нещо. Карлсон ще гребе за теб, ако го помоля. Той е толкова силен, че може да гребе с дни срещу всяко течение.
— Карлсон?
— Един приятел — каза тихо Ейнджъл. — Един много стар приятел.
Ъгълчето на устата на Хоук се повдигна едва забележимо. Той се зачуди колко ли „много стари приятели“ имаше Ейнджъл в пролива.