Хоук умело вкара лодката в спокойните води близо до една издадена част от сушата. След това пусна двигателите на празен ход, за да прецени течението. Тук то не беше силно.
Хоук се надигна от мястото си зад руля и когато се изправи, се озова толкова близо до Ейнджъл, че тя успя да долови аромата на одеколона му. Очите му бяха кристално кафяви, с изненадващи златисти петънца. Мустаците му бяха черни като средата на очите му.
Ейнджъл се запита какво ли щеше да бъде усещането от допира на тези мустаци до кожата й. Искаше й се да узнае дали щяха да бъдат твърди или меки и възбуждащи, или пък комбинация от двете.
„Дали мустаците му ще бъдат хладни под пръстите ми, или ще излъчват същата горещина, която излъчва цялото му тяло и която достига до мен дори когато не го докосвам?“
Мълчанието и мислите на Ейнджъл я накараха да затаи дъх. След това тя забеляза как погледът на Хоук стана воднист, когато той осъзна, че тя го оглеждаше.
Ейнджъл отвърна поглед от чувствената линия на устните на Хоук. Искаше й се да каже нещо, каквото и да било, просто защото усещаше, че и той я оглеждаше по същия начин, по който го бе оглеждала тя.
Но думите не идваха.
Ейнджъл мина край него, като гледаше в пода, и седна зад руля на мощната яхта.
Хоук се наведе над нея и над пулта за управление и когато тя си пое бързо дъх осъзна, че присъствието му я притесняваше. Внимаваше да не я докосва. Беше я виждал вече как се отдръпва.
Въпреки че Хоук успя да овладее желанието си да погали пулсиращата вена на врата на Ейнджъл, не можеше да отрече внезапния приток на кръв и адреналин, които даваха началото на преследването. Тялото и гласът му обаче останаха напълно спокойни.
Подобно на плячката си, хищникът също бе способен да отстъпи временно.
— Някога управлявала ли си нещо толкова мощно? — попита Хоук с тих, почти интимен глас.
Ейнджъл не сваляше очи от уредите пред себе си.
— Не.
Думата прозвуча задъхано дори за самата нея. Тя си пое дълбоко дъх, за да успокои ускорения си пулс.
— Не — повтори Ейнджъл. — Лодката на Дери беше едва на половината на тази като размер и имаше не повече от една четвърт от мощността на твоята.
— Беше?
— Продаде я преди няколко месеца.
Ейнджъл премълча, че продажбата бе станала без нейното знание. Дери бе продал лодката, за да изплати дълговете, които беше натрупал през последната година в колежа.
Ейнджъл щеше да му даде парите, ако бе знаела, че се нужда от тях. Поне би се опитала. Дери обаче беше решил да не взема пари от нея, въпреки че единственото нещо, за което Ейнджъл беше готова да даде всичко, бе неговото бъдеще.
— Ти не одобряваш — каза Хоук.
— Какво?
— Това, че Дери е продал лодката си.
— Тя си беше негова и той можеше да прави с нея каквото си иска.
Ейнджъл бе успяла да се овладее и гласът й беше напълно спокоен.
— Но ти си обичала да я вземаш и да излизаш в океана — каза Хоук.
Тонът на Хоук привлече вниманието й и тя вдигна поглед към него.
— Да.
— Късмет имаш, че се появих аз. В противен случай може би щеше да ти се наложи да продадеш красивата си… усмивчица… за да се повозиш.
— Хората, които ме извеждат, плащат за нещо повече от усмивка — каза Ейнджъл, като нарочно даде пролука на Хоук.
— Обзалагам се, че е така — гласът му беше изпълнен с презрение.
— Ще загубиш.
Ейнджъл наблюдаваше безизразно лицето му в проточилото се мълчание.
— Аз съм лицензиран риболовен водач — каза спокойно тя.
Хоук повдигна леко вежди, но не каза нищо.
— Както вече ти казах веднъж, Хоук, ти не знаеш нищо за мен.
— Ще се учудиш, скъпа — каза той.
Гласът му беше равен, ако се изключеше лекият сарказъм, който бе също толкова част от Хоук, колкото и гъстата му черна коса. Ейнджъл се запита коя ли жена го беше разочаровала толкова силно, че той смяташе всички жени за ограничени и безчувствени.
Мислите за жената или жените в живота на Хоук разбиха спокойствието на Ейнджъл. Тя нямаше никакво влияние върху него, върху жените, с които се срещаше, или върху заключенията, които си правеше въз основа на миналото си и след това прилагаше към нея в настоящето.
Ейнджъл беше способна да контролира само себе си, своите собствени реакции и заключения.
Тя направи нещо, на което се беше научила през месеците след смъртта на Грант — създаде в съзнанието си образа на най-красивото нещо, което бе виждала през живота си…
Една-единствена роза, разтваряща цветчетата си в лятното утро. Листата й бяха кървавочервени, блестящи, излъчващи спокойствие. Доказателството, че красотата бе успяла да преживее жестоката зима и несигурната пролет стоеше безмълвно пред нея.