За сегашната й творба обаче нямаше друг възможен фон: ками от прозрачно стъкло, излъчвани от фокусната точка в картината — протегнатите нокти на ястреб, спускащ се от празното небе.
Часовете преминаха в дни, но Ейнджъл не спираше да работи. Хранеше се, когато стомахът й започнеше да се бунтува, и спеше само когато очите й отказваха да фокусират върху творбата й.
Тя се ужасяваше, когато дойдеха тези моменти и нощта се затваряше около нея, а сърцето й беше празно като стаите в къщата. Започна да носи постоянно сребърните си бижута, наслаждаваше се на тихите викове, които звънчетата издаваха вместо нея и с които запълваха тишината.
За изработката на самия ястреб й бяха необходими няколко дни, защото всеки бронзов детайл се получаваше посредством киселина, която разяждаше в различна степен полираното кафяво и златисто стъкло. Това беше продължителен процес, но Ейнджъл нямаше нищо против. Когато работеше, работата я поглъщаше изцяло и тя не можеше да мисли или да чувства нищо, освен мига, в който живееше.
Най-накрая довърши ястреба. Повече от седемдесет парчета стъкло лежаха на работната й маса. Всяко кафяво крило беше подчертано от деликатна бронзова плетеница.
Ейнджъл започна да сглабя парчетата. Взе рамката от лакиран махагон, която беше избрала, и я закрепи за една голяма, необичайна маса, приличаща на чертожна дъска на колела, с тази разлика, че беше поставена в рамка от две дебели метални шини, които имаха достатъчно дълбоки жлебове, за да държат едновременно плота на масата и рамката на творбата, по която работеше Ейнджъл.
Плотът беше изработен така, че можеше да се свали чрез плъзгане и рамката да бъде поставена вертикално, което позволяваше на светлината да преминава през поставения в нея панел. Ейнджъл използваше това устройство, когато работеше по творби, твърде големи и твърде тежки, за да ги вдига с лекота.
Продължи да работи усилено, без да обръща внимание кое време на деня или нощта беше, като спираше само за да се нахрани или да подремне на дивана в ателието си.
След това престана да спи изобщо, погълната изцяло от творението, което беше започнало да излиза изпод ръцете й — блестящо полирано стъкло, намек за усмивка, голяма кървавочервена капка по средата на блестящото злато, едва загатнато подобие на тази капка върху ястреба; и всичко това — заобиколено от яркостта на кристалните парчета.
Най-накрая и последното парче бе залепено на мястото му, циментът бе поставен и отстранен и всяко парче стъкло бе излъскано до ослепителен блясък.
Ейнджъл въздъхна толкова дълбоко, че звънчетата на обиците й надигнаха гласове в протест, и се облегна на масата. Знаеше, че творбата й е завършена, но все още не можеше да я приеме. Не беше готова да застане срещу празнотата пред себе си, срещу празнотата вътре в себе си, където не беше останало нищо, освен сивата безчувственост на изтощението.
Тя вкара масата в спалнята си. След това с треперещи ръце махна рамката на прозореца и постави рисуваното стъкло във вертикално положение така, че между него и тъмнината навън нямаше нищо.
Стъклото беше почти безцветно, мрачно като душата на Ейнджъл, защото през него не проникваше светлина.
Тя погледна леглото, в което не беше спала, откакто Хоук си бе тръгнал. Малката близалка лежеше недокосната на възглавницата, а зелената лентичка блестеше на светлината на нощната лампа. Ейнджъл взе близалката, чу шумоленето на опаковката и още по-ясно долови ехото от тъжното минало на Хоук.
Въпреки изтощението, от което тялото й трепереше, Ейнджъл не можеше дори да мисли да си легне, да заспи, да се събуди отново.
И отново и отново да открива, че Хоук го няма.
Тя се върна в ателието и го огледа за първи път от седмици.
Помещението беше разхвърляно. Обикновено Ейнджъл почистваше, когато свършеше работа. Този път не го беше направила. Парченца стъкло покриваха малката работна маса — цветове, които беше опитала и не беше харесала, парчета, които бе счупила и за които беше забравила.
Влезе в ателието и чу тишината и стоновете на малките звънчета.
Докато стоеше до работната маса, осеяна с ярки парчета стъкло, Ейнджъл осъзна, че й се виеше свят. Посегна да се подпре на масата, но беше твърде късно. Тя се наклони, отхвърли Ейнджъл и я изпрати в тъмнина.
Една мощна черна кола спря пред дома на Рамзи. Дълго време шофьорът остана да седи неподвижно в тъмнината, загледан в светлината в северното крило на къщата.
Хоук се беше противопоставял на желанието си да се върне при Ейнджъл и все още се опитваше да се пребори с него. Мразеше се за това, че се връщаше при нея, без да може да й предложи нещо повече, отколкото когато я беше напуснал. Но не можеше да остане далеч от нея.