Животът без Ейнджъл се доближаваше до смъртта.
Той отвори бавно вратата на колата. Камъните на пътеката, която водеше към входа, блестяха леко на светлината на луната. Тръгна безшумно като призрак. Спря се на входа, изчака малко и натисна бравата на вратата.
Беше отключена.
Хоук влезе в къщата.
— Ейнджъл?
Отвърна му само ехото.
— Ейнджъл!
Тишината му се стори като поредната сянка на нощта, като друг вид смърт.
Хоук се затича по коридора към ателието на Ейнджъл. Видя обърнатата маса, блясъка на разбито стъкло и… Ейнджъл, която лежеше в безсъзнание, засипана с ярки, смъртоносни парчета стъкло.
Коленичи до нея и я повика по име, а гласът му прозвуча като звука от чупещо се стъкло. Ръката му трепереше, когато докосна врата й, за да намери пулса. Когато го усети, Хоук наведе глава от слабост и облекчение.
Махна внимателно всички парчета стъкло, които се бяха посипали върху Ейнджъл. Докато вдигаше последното бронзово парче, видя, че ръката й беше стиснала нещо.
Разтвори внимателно пръстите й, уплашен, че щеше да намери парче остро като бръснач стъкло, притиснато към дланта й. Само че в ръката й нямаше стъкло, а близалка, увита в зелена лентичка.
Хоук се разплака за първи път от детството си.
Ейнджъл не се събуди, когато той я съблече и я отнесе в леглото. Тя дори не помръдна, когато доктор Маккей я прегледа и каза на Хоук със сънен, раздразнен глас онова, за което Хоук вече се беше досетил. Ейнджъл се беше преуморила толкова, че организмът й беше отказал и тя просто беше заспала на място.
Хоук се съблече и легна в леглото на Ейнджъл, прегърна я и й даде топлината си. През цялата нощ не свали ясните си кафяви очи от нея. Все още я гледаше, когато утринното слънце се издигна над планините и лъчите му огряха прозореца на спалнята и съживиха рисуваното стъкло.
Кристалните лъчи разцепиха слънчевата светлина на множество дъги. Фантастични цветни сенки затанцуваха из стаята, стигнаха до Ейнджъл и я обляха в красота.
Светлината привлече вниманието на Хоук и той вдигна очи към прозореца.
Изведнъж застина, забравил дори да диша, омагьосан от рисуваното стъкло, което бе толкова безмълвно и същевременно толкова невероятно живо.
От прозрачното небе се спускаше ястреб с протегнати нокти, готов да прониже един златен облак. Там, където ноктите докосваха облака, се надигаше голяма кървавочервена капка, която блестеше на светлината.
Имаше и още нещо… нещо в самия облак.
Запленен от красотата на картината, Хоук стана от леглото и се приближи до прозореца, привлечен от загадката на златния облак. Докато вървеше, забеляза първо мрежата от линии, които превърнаха облака в женска коса, развяна от вятъра.
След това забеляза леко наклоненото око, смес от сянка и блясък, която се променяше с всяка секунда и го караше да изглежда живо. Загадъчната усмивка можеше да се дължи на екстаз или агония, или на някакво прекрасно и същевременно ужасяващо съчетание на двете.
Хоук издаде приглушен звук и се наведе към стъклото, втренчен в кървавочервената капка на мястото, на което ноктите на ястреба се бяха забили в облака.
Дълбоко в червената капка беше гравирана роза.
За миг Хоук затвори очи, уплашен да гледа повече. Той обаче знаеше, че трябваше да види всичко. Не можеше да избяга от ястреба, от неговата студенина и жестокост, от ноктите, които се бяха забили в беззащитния златен облак.
Отвори бавно очи и застана срещу образа, в който го беше видяла Ейнджъл.
Ястребът беше великолепен.
Уловена в последния миг на спускането си от висините, хищната птица блестеше с всички оттенъци на бронзово и кафяво. Сила, грация и бързина се излъчваха от всички черти на тялото и крилете, от протегнатите надолу нокти и окото, вперено в жертвата.
Имаше и нещо друго, нещо толкова малко, че почти се губеше в огъня на останалите парчета.
В окото на ястреба имаше една кървавочервена сълза.
Хоук се приближи още и се втренчи в малката сълза. На повърхността й бяха гравирани едва забележимите очертания на розова пъпка. По-скоро намек, отколкото действителност, по-скоро надежда, отколкото увереност, пъпката казваше на Хоук повече, отколкото бе смятал, че някога ще знае за любовта.
Хоук остана загледан в кървавата сълза, докато погледът му се премрежи и вече не можеше да я вижда. Не беше вярвал в любовта, но въпреки това я бе държал в ръцете си отново и отново, бе я чувал да вика името му в екстаз, бе я усещал гореща и сладка.