А той се бе обърнал и си бе тръгнал, неспособен да рискува да отвърне по същия начин.
Сега разбираше това, виждаше го също толкова ясно колкото и светлината, която се лееше през рисуваното стъкло.
Хоук остана да стои неподвижно и да попива светлината и цветовете, докато приглушеният стон на звънчета не го изтръгна от вцепенението. Той се обърна и видя ръката на Ейнджъл да се движи неспокойно из празното легло, сякаш търсеше нещо.
Хоук се върна в леглото, прегърна Ейнджъл и най-накрая разбра защо се бе върнал и че никога вече нямаше да я напусне. Беше научил какво е любов.
Любовта беше ангел, който обичаше ястреба толкова силно, че му предлагаше всичко, рискуваше всичко, даваше всичко с надеждата, че хищната птица може да се научи да обича.
Той беше научил и това, че ястребът не беше нито жесток, нито студен, а представляваше само инструмент в пробуждането на ангела, което беше едновременно агонизиращо и красиво. Ястребът споделяше и красотата, и болката. И пробуждането.
Сребърни звънчета запяха тихо, когато Ейнджъл инстинктивно се притисна към голата топлина на тялото на Хоук. Той я целуна много нежно.
Ейнджъл отвори очи и се вгледа в него с неверие и надежда.
Хоук сведе глава към яркия златен облак на косата й.
— Хоук…?
— Обичам те, Ейнджъл.
Хоук започна да я целува, като отдръпваше устни само колкото да й повтори за пореден път, че я обича, а тя му отвръщаше с думи и ласки, докато той не се сля с нея.
С бавни, чувствени движения преоткриха онова, което бяха изгубили. И когато звуците отново се превърнаха в думи, двамата прошепнаха „обичам те“ под съпровода на сребърни звънчета.
Окъпани в цветове, притиснати един към друг, жената, която не познаваше лъжата, и мъжът, който бе открил истината, бяха познали възраждащата сила на любовта.