С тези думи лейди Блейк излезе от стаята и остави братята си сами. Роб и Хюго се обединиха за малко и удостоиха нещастния си брат с мрачни погледи. Момчето се почувства повече от неудобно.
— Ако не беше казал това, Тио, тя нямаше да изпрати конете обратно вкъщи — заяви сърдито Хюго.
— Прав си — съгласи се Роб, който иначе никога не споделяше мнението на по-големия си брат. — Много добре знаеш, Тио, че Мери се ядосва и става неразумна, когато реши, че се оплакваме от бедността си.
— Много съжалявам — отговори съкрушено Тио, — но аз не се оплаках, че сме бедни, а само споменах един факт. Понякога Мери е свръхчувствителна.
— Не е така! — Роб не понасяше някой да говори лошо за сестра му и се нахвърли ядосано върху брат си. Хюго, като видя, че не е в състояние да спре момчетата с добри думи, премина към действия, които бяха много по-естествени и ефективни.
Мередит се отпусна на изтърканата седалка в тежката, старомодна карета, теглена от двата товарни коня, която трополеше тромаво по неравния път към Саут Хил. Макар да се бе засмяла на обвиненията на братята си, че изглежда ужасно и на тоалета й липсва елегантност, имаше моменти, в които тя съжаляваше за скучните си дрехи — моменти, в които отново мечтаеше за елегантността и веселието, на които се беше наслаждавала в годините, преди да се омъжи и през краткото време на брака си. Въпреки че финансовото им положение не беше розово, тя имаше възможност да се облича малко по-добре. Коприната, сатенът и дантелите бяха между предпочитаните стоки на контрабандистите, а Нан умееше да шие; но сега беше по-важно да се представя за обедняла вдовица, претоварена с грижи, която смело носи отговорността си, вместо да се отдава на суета. Никой дори в най-безумните си фантазии не биваше да предположи, че контрабандистът, който си играеше на котка и мишка с бреговата полиция и осигуряваше на цялата околност добра стока, бе лейди Мередит Блейк — младата дама със скучни дрехи и поведение на сива мишка.
Каретата спря пред солидната квадратна къща на сър Алджернон Барат, известна с името Саут Хил. До смъртта на сър Джон семейство Блейк бяха всепризнатите водачи на общината, въз основа както на произхода, така и на собствеността си. Сега тази чест се падаше на семейство Барат и лейди Барат много внимаваше да оказва цялото възможно внимание на свалената от трона съседка — факт, който караше Мередит да скърца със зъби от безсилна ярост. Тя не можеше да отхвърли добродушната загриженост на дамата, без да изглежда неучтива, но не понасяше да й съчувстват по този начин. Естествено тя беше сред избраните, поканени да вечерят в Саут Хил преди бала.
— Мередит, скъпа моя! — Пейшънс Барат забърза през салона, за да поздрави гостенката си. — Колко добре изглеждате! — За да се покаже любезна, тя премълча напиращата на езика й критична забележка за сивата вълнена рокля на Мередит, за старомодния шал и закърпените памучни ръкавици. Помнеше времето, когато всички завиждаха на роклите на лейди Блейк — макар че й беше много трудно да си я представи сега в подобни дрехи. Откакто беше овдовяло, бедното същество смело пое грижата за трите момчета и се бореше да изплати огромните дългове на покойния си съпруг.
— Всички добри приятели са тук, скъпа, и съм убедена, че ще се чувствате добре — увери я тя и я поведе със себе си. — Впрочем, днес имаме нов човек — лорд Ръдърфорд беше така любезен да приеме поканата на сър Алджернон и да се присъедини към нас. Не ми се вярва някоя от тукашните млади дами да привлече вниманието му, но съм сигурна, че много женски сърца в околността ще забият по-силно.
— И аз така мисля — промърмори Мередит и сведе глава, за да скрие гнева си. Не биваше да облича тази безформена сива рокля. Зелената й копринена роба беше много по-елегантна, макар да беше виждала и по-добри дни. После обаче се укори за глупостта си. Роб бе харесал непознатия лорд, но той беше светски лъв от Лондон и със сигурност нямаше да се заинтересува от провинциалистка като нея. Пък и днес не бе в настроение да флиртува — колкото и безобидни да бяха флиртовете й.
Мередит тъкмо разговаряше учтиво със застаряващата Изабел Карстеърс, когато икономът тържествено оповести пристигането на лорд Ръдърфорд. Тръпката на възбуда, която премина през гостите, беше истинска. Мери усети прилив на смущение, когато Пейшънс запърха около високопоставения гост и много пъти повтори колко е щастлива, че може да посрещне негово благородие в скромния си дом и че много се надява той да не скучае в обществото на простите провинциалисти. Мередит се чудеше как лорд Ръдърфорд ще даде смислен отговор на подобни приказки. То беше все едно да го попитат: „Престанахте ли да се отнасяте зле с жена си?“ и тя закача с интерес реакцията му. Той се измъкна много ловко от положението, като се наведе над ръката на домакинята и я задържа малко повече в своята. Мередит трябваше да признае, че лордът е наистина симпатичен.