Вечерният му костюм беше много подходящ за повода: дълъг черен панталон, идеално опънат, черен жакет без украси, отлично ушит, и скромно вързана вратовръзка, при вида на която местните млади контета побледняха от завист. Тъмнокестенявата коса беше грижливо сресана, но нищо повече. Мередит беше принудена да коригира мнението си. Какъвто и да беше, лорд Ръдърфорд със сигурност не принадлежеше към светските лъвове.
Тя сведе бързо поглед и отново се обърна към мисис Карстеърс. Пейшънс представи госта на присъстващите, като избираше хора, които според нея биха могли да го заинтересуват. По някое време дойде редът и на Мередит — но бедната вдовица беше почти последна в списъка на домакинята.
3
— Мередит, позволете да ви представя лорд Ръдърфорд! — Когато най-сетне чу тези думи, Мередит се отмести от мисис Карстеърс, за да се поклони и да подаде дясната си ръка на почетния гост. Закърпената дупчица не убегна от погледа на лорд Ръдърфорд.
— Лейди Блейк — проговори той в отговор на представянето. — Ваш слуга, мадам! — Устните му се сведоха над тясната й ръка. За съжаление това безлично същество нямаше нищо общо с безгрижния и разговорлив Роб Трелоуни. След подробния разказ на момчето Демиън си беше създал определена представа за Мередит Блейк, която обаче не отговаряше ни най-малко на действителността. За съжаление той не можа да види лицето й, тъй като тя очевидно не беше в състояние да вдигне поглед от токите на обувките му. Гласът й беше само шепот, фигурата й изглеждаше много приятна, доколкото това можеше да се установи под безформената сива дреха. Косата й имаше чудесен цвят, особено когато върху нея падаха лъчите на вечерното слънце — само дето беше я навила на този бабешки кок на тила.
— Хмм… Вие, милорд… Искам да кажа, надявам се… — Тихият шепот замлъкна, тя замаха трескаво с ветрилото си и вечерната й чантичка падна на пода.
Ръдърфорд се наведе да я вдигне.
— Какво казахте, лейди Блейк? — попита той с едва прикрита досада. Защо тази жена се държеше толкова странно? Или зад тази трескава нервност се криеше нещо друго? Може би не беше свикнала да разговаря с мъже? Заприлича му на пиле без глава, особено когато измърмори някаква благодарност и грабна чантичката си, след което отново се поклони и сведе поглед към обувките му.
— Много сте любезен — прошепна тя, — но не беше нужно.
Лордът я погледна със съмнение, но правилата на вежливостта изискваха да даде учтив отговор. След ново окуражаване дамата прошепна, че се надявала Корнуол да му хареса.
— Не го намирам особено приятен, мадам — призна открито той и се запита как би могъл да се измъкне по-скоро от този скучен разговор.
Нахалник, каза си сърдито Мери и за секунда вдигна поглед. Очите й имаха цвят на тинтява, дълбоко виолетовосиньо, и недоволният им блясък смая негово благородие. Само след секунда обаче тя отново сведе поглед към обувките му и промърмори нещо неразбрано. Ръдърфорд реши, че това нещастно същество явно не беше в състояние да изпита категорично чувство като недоволството. Той хвърли умолителен поглед към лейди Пейшънс и домакинята го спаси с поканата да я придружи до масата за вечеря.
Мередит, която имаше за съсед глухия и затова толкова по-шумен адмирал Питърсхем, почти не разговаряше по време на вечерята — обстоятелство, което й харесваше, защото й даваше възможност да наблюдава съседите си. Лорд Ръдърфорд се държеше със съвършена учтивост, но около решителната му уста често се изписваше линия на нетърпение. В ъгълчетата на тази уста Мередит откри хумор и това й хареса. Понякога той се отпускаше за миг и това го правеше още по-симпатичен. Сивите очи под изразителните вежди гледаха забележително интелигентно. Макар че не можеше да се нарече красив в общоприетия смисъл на думата, той беше забележителен мъж и щеше да изглежда още по-добре, ако се отървеше от това изражение на едва прикривана досада. Ала това изглеждаше невъзможно. Лорд Ръдърфорд не полагаше усилия да потърси в моментната ситуация нещо, което да завоюва вниманието му или да го развесели — обстоятелство, за което носеше отговорност единствено той, реши тя. Изнежените аристократи, които се оплакваха от липсата на удобства в провинцията, беше по-добре да си останат сред лукса, с който бяха свикнали. Мери изобщо не бе забелязала, че зяпа право в лицето обекта на размишленията си. Толкова беше свикнала да не я забелязват при подобни събирания, че се чувстваше невидима и забравяше предпазливостта си. Този път се оказа, че е допуснала огромна грешка.