Лорд Ръдърфорд, който вдигна поглед от преварения дивеч в чинията си и отчаяно затърси нова тема за разговор, погледна отново в две очи с цвят на тинтява, обрамчени от дълга извити мигли. Нямаше никакво съмнение: техният поглед беше изпълнен с критика и изразяваше, че притежателката му не харесва онова, което вижда. Лордът разбра кой беше събудил критичното й чувство и по тялото му премина тръпка. Огледа се, но не можеше да отрече истината. Лейди Блейк гледаше него и само него. Все още стреснат, той забеляза широката уста, която несъмнено криеше чувство за хумор, и малката, но много решителна брадичка, когато младата дама извърна глава и отговори на някаква забележка на съседа си — отново се чу нервното й кискане. Май преживяното преди малко беше само игра на въображението му. Какво можеше да накара тази сива мишка да го погледне с такава враждебност? Нямаше да се учуди, ако се разбереше, че тя никога не бе стъпвала по-далече от Фоуей! След вечерята, реши мрачно той, ще се опитам да въвлека дамата в дълъг разговор и ако тя си позволи да прояви нахалство, ще й дам да се разбере.
Мередит, която не подозираше, че е станала обект на такова внимание, мислеше само за собствената си досада. Сякаш мина цяла вечност, преди да раздигнат масата и дамите да се оттеглят в салона, а господата да си налеят портвайн. Ала когато стана от масата, тя усети един корав поглед, в който се съдържаше не само объркване, но и неприкрит гняв. Незнайно по каква причина тя вирна упорито брадичка и от погледа й се стрелна светкавица. Негово благородие смръщи чело и се обърна към домакинята, за да й направи комплимент за качеството на портвайна. Мери буквално избяга от трапезарията. За момент си помисли да се извини с главоболие или дори да припадне — макар че нямаше понятие как се припада, — за да избяга от досадната вечер. Но се сети, че беше изпратила Джем и конете вкъщи и беше зависима от любезността на най-близките си съседи, за да се прибере у дома. Не можеше да очаква, че някой ще й предостави конете си само за да се прибере преждевременно, но после си каза, че е несправедлива. Въпреки общата досада съседите продължаваха да се държат едни за други.
Салонът бързо се напълни с представители на местното благородничество, които бяха получили покана за чай след вечеря. Мередит установи, че може да се скрие успешно в множеството, и когато джентълмените се появиха отново, тя разговаряше оживено с предпочитаните си познати, застаряващите дами, чиито теми бяха сигурни и предвидими и в чието общество тя можеше да си позволи да пусне на свобода мислите си, докато разговорът се движеше в добре познатите коловози.
Демиън я наблюдаваше във всеки миг когато му беше възможно, без някой да го забележи. В стройната й фигура имаше нещо странно познато. Дали само защото приличаше на младия Роб? Очите и луничките по носа й със сигурност бяха като на момчето. Но не това беше важното. Лордът разтърси глава, за да проясни мислите си и да извика спомена.
Тоновете на музикантите, които настройваха инструментите си, скърцането на колелата и тропането на конските копита по настланата с чакъл входна алея, веселите гласове на младите жени и мъже от Ландрет, дошли да потанцуват на бала, привлече обществото от салона към балната зала, която се намираше в задната част на къщата. Мередит се настани между компаньонките до стената. Скръстила ръце в скута си, тя разпростря полите си, за да скрие издайническото потрепване на крачетата си при звука на музиката.
— Лейди Блейк, ще позволите ли да ви поканя на този танц? — Тихият въпрос я стресна, тя забрави обичайната си предпазливост и рязко вдигна глава.
— Оказвате ми висока чест, милорд, но аз не танцувам — отвърна тя и бързо сведе поглед.
— Тогава хайде да си поговорим — предложи миролюбиво Ръдърфорд. — Или и това не искате?
Мередит шумно пое въздух, после отново се изкиска по обичайния си начин.
— Трябва да ми простите сдържаността, милорд… но се боя, че разговорът с мен ще ви се види също толкова скучен, колкото животът в дълбоката провинция. За съжаление ние не сме свикнали да ни посещават толкова високопоставени личности и сме сковани от честта, която оказахте на нашата скромна общност. — Тя замахна трескаво с ветрилото си и се обърна към съседката си: — Права ли съм, мисис Гарфийлд?
Негово благородие се почувства като нагъл натрапник и на всичкото отгоре бе принуден да изслуша многословното потвърждение на мисис Гарфийлд.