— Ще те помоля да слезеш без помощ — заяви все така учтиво Ръдърфорд. — Тъй като не мога да оставя конете без надзор.
— Ако смяташ сам да ги откараш в обора, ще те придружа.
— Смятам да ги откарам в моя обор — отговори с мека настойчивост той. — Очевидно съм направил голяма грешка, като съм ги купил. Не помислих, че ще се окажат твърде темпераментни за теб — доста хора ще се изненадат, като чуят, че не си успяла да ги задържиш.
Протестът щеше да бъде под достойнството й, затова Мери слезе от колата, без да каже нито дума. Ръдърфорд я изчака да влезе в къщата и препусна към дома си, бушувайки от гняв — но не беше доставил на Мери удоволствието да го види вбесен. Беше обаче и малко загрижен. Тя съвсем явно му бе хвърлила ръкавицата и той я бе приел също така явно. Неизбежният конфликт не беше в негов интерес, но той не бе в състояние да го премахне. В никакъв случай не биваше да допусне тя да навреди на доброто си име, каквото очевидно беше намерението й. Това щеше да нарани гордостта му, да не говорим, че тотално объркваше плана му. А може би трябваше да избегне открития сблъсък и да й позволи да се скрие в Хайгейт? Защо не искаше да приеме онова, което тя му даваше доброволно — и да престане да проси за онова, което тя му отказваше с цялата си дяволска упоритост! Не, той щеше да спечели тази война, защото искаше да я спечели — за тях двамата! Мередит се лъжеше и по отношение на себе си, и по отношение на него. Ако не можеше да има тази горда и своенравна авантюристка от Корнуол, не искаше да има никоя друга жена… и го очакваха само празни, безкрайни години.
Мередит се скри в будоара си, където се заразхожда нервно от вратата към прозореца и обратно. Беше ужасно сърдита на себе си, че му бе позволила така лесно да я надвие. Присъствието на Ръдърфорд на Сейнт Джеймс стрийт беше наистина нещастна случайност. Сега обществото щеше да я съжалява, вместо да я укори, а някои хора даже щяха да изпитат злобно задоволство от нещастието й. Навсякъде щяха да разправят, че за щастие Ръдърфорд й се е притекъл навреме на помощ, и най-доброто доказателство за това щеше да бъде, че никога вече нямаше да видят файтона на лейди Блейк в Хайд парк. Може би трябваше да се откаже от борбата и да се върне в Корнуол, където й беше мястото… и където я очакваха само празни, безкрайни години. Тя вдигна ръка към бузата си, за да изтрие една голяма сълза, и побърза да си припомни, че не беше победена, още не. Демиън трябваше, трябваше да разбере, че тя е права.
През следващите два дни Мередит установи, че е оценила правилно реакцията на обществото на опита й да го скандализира. Беше принудена да седи със замръзнала усмивка на устните и да слуша безкрайните съчувствия на лейди Маргарет Пикъринг.
— Много е неприятно, скъпа лейди Блейк, когато конете се подплашат! Аз лично го възприемам като унизително. Разбира се, с мен такова нещо не се е случвало от години, а и нито веднъж на публично място… но ви уверявам, знам много добре как се чувствате.
— Е, радвам се, че поне няма да се повтори — заяви херцогиня Кейли. — Ръдърфорд трябваше да помисли малко повече, преди да ви купи такива диви коне, мила моя! Чух, че имал намерение да ги замени с други, по-подходящи за една дама! — Херцогинята вече говореше с Мери интимно като със снаха. Младата дама едва преглътна детинския отговор, че изобщо не иска коне, и сведе глава.
— Лейди Блейк, желаете ли да дойдете с мен в другия салон, където е масичката за лотария? — Джералд Деверо се появи като ангел спасител. Усмивката му показваше колко добре разбира унижението й.
— С удоволствие, мистър Деверо — отговори Мери и стана с готовност. Демиън не бе направил опит да се намеси в разговора, за да я защити, и макар че чувството й за справедливост този път беше на негова страна, то не успя да уталожи гнева й.
— Сигурно е безкрайно неприятно за вас — заговори тихо Деверо, когато я изведе навън. — Но ще мине бързо, повярвайте ми. След една седмица вече никой няма да си спомня за случилото се.
— Което не би се случило, ако нарочно бях забъркала тази каша — отзова се иронично Мери.
— Да, права сте — кимна с усмивка той. — За ваш късмет лорд Ръдърфорд е бил на място, за да задържи конете ви!
— Сигурно — кимна тя и лицето й помрачня. — Хайде да говорим за друго, мистър Деверо. Вече ми омръзна да ме съжаляват заради тази глупава история.
Той бързо промени темата и докато играеха, я забавляваше умело. Очевидно Деверо се беше примирил с отказа й и се държеше безупречно, така че Мередит можеше да се отпусне в негово присъствие. В действителност тя не виждаше причина да се откаже от забавния и цивилизован събеседник, особено след като вниманието му никога не преминаваше границите на приличието. Щом той беше готов да се задоволи с приятелството, което тя му предлагаше, значи не се излагаше на опасност!