Демиън, който чуваше чуруликането й и виждаше омайната усмивка, с която Мери даряваше Деверо, започна да се пита дали пък тя нарочно не пренебрегва предупреждението му. В държанието на двамата нямаше нищо, което би могло да даде повод за злобни клюки — но всички виждаха ясно, че Деверо е омагьосан от вдовицата, и майка му не пропусна да подчертае този факт. Естествено херцогинята беше настояла синът й да покаже интереса си публично, без да се колебае, но Демиън не бе в състояние да признае истината на обичната си майка. Той реши, че е дошъл моментът да сложи край на напрежението между него и Мери, затова я изчака да стане от масата за игра и отиде при нея.
— Бих желал да поговоря с теб, братовчедке Мередит — изрече учтиво той и се усмихна на Деверо, за да му даде да разбере, че не е желан.
— Мистър Деверо тъкмо щеше да ми донесе чаша лимонада — отговори тя, без да сваля ръка от лакътя на придружителя си.
— Тогава ще го почакаме тук — кимна любезно Демиън.
Деверо се поклони, приемайки факта, че трябва да изчезне.
— Е? — попита почти грубо Мередит.
Ръдърфорд изкриви уста.
— Пак се цупиш — пошепна той с обичайната си нежна ирония. — По-добре се опитай да разбереш, че само ти си виновна за всички неприятности от последните дни. Хайде да сключим мир! Искаш ли утре да ме придружиш в парка? Със собствените ти коне — прибави с усмивка той.
— И защо трябва да се покажа в парка? — попита учудено тя.
— За да сложим край на приказките — обясни търпеливо Ръдърфорд. — В мига, в който те видят отново на капрата, случката ще загуби пикантността си.
— Вече обещах на мистър Деверо утре да излезем на езда — съобщи сухо Мередит. — Удобно ли е да изляза с теб следобед, сър?
— Много добре — съгласи се той с неизменна учтивост. — Надявам се, че нямаш нищо против да ви придружа на разходката?
— Разбира се, че не. Защо да имам против? — Виолетовите очи гледаха открито, гласът й прозвуча искрено и Демиън побърза да прогони мисълта, че тя искаше отново да го предизвика. Може би вниманието на Деверо все пак не беше със задни мисли. Мери не бе наивно момиченце, което се наслаждава на първия си сезон — а щом нямаше нищо против присъствието му, значи той нямаше от какво да се опасява.
На следващата сутрин Мередит и двамата й кавалери обиколиха Хайд парк в безопасен тръс. Денят беше свеж и слънчев и паркът бе пълен с разхождащи се, ездачи и коли. Кафявият жребец на Мери вдигна глава и изпръхтя срещу вятъра, мускулите на силната му шия се стегнаха.
— Галоп ли искаш, момчето ми? — Мери се наведе и го потупа по шията.
— Не в парка, Мередит! — предупреди я остро Ръдърфорд.
— О, глупости! — възрази тя. — Можеш пак да кажеш на хората, че жребецът ми се е подплашил! — С тези думи тя се понесе като вихър по алеята, приведе се към шията на коня и скоро изчезна зад завоя.
След първия шок Джералд Деверо избухна в смях и препусна след Мери. Ръдърфорд нямаше друг избор, освен да ги последва, защото беше твърдо решен да не ги губи от поглед нито за миг. Минаха цели десет минути, преди Мередит най-сетне да стегне юздите и да обърне към него розовото си, засмяно лице.
— Знам, че се държах невъзможно, но не можах да устоя — заяви тя.
— Велики боже, вие сте невероятна ездачка, мадам! — извика Деверо, без да крие възхищението си. — Трябваше да напрегна всичките си сили, за да не изостана.
— Имам отличен кон! — засмя се поласкано Мери. — Освен това всички членове на семейство Трелоуни се научават да яздят още преди да са проходили. Знаете ли, мистър Деверо, там, откъдето идвам, конят е единственото сигурно транспортно средство.
— По дяволите! — изохка изведнъж Ръдърфорд. — Там е майка ми!
— Къде? — Мередит проследи погледа му и преглътна. Херцогиня Кейли им махна нетърпеливо от елегантния ландауер, който бе спрял в края на алеята. — Божичко! — пошушна отчаяно тя. — Изглежда много сърдита.
— Да знаеш, че отказвам да поема вината върху себе си — заяви Демиън. — Ела! — Той обърна коня си към каретата. Мередит погледна Деверо и вдигна рамене, след което препусна след Демиън. Деверо ги проследи с поглед и на челото му се вдълба замислена бръчка. Тъй като присъствието му очевидно беше излишно, той продължи напред по алеята, предоставяйки непокорната двойка на възмутената херцогиня.
Дамата им крещя цели пет минути без пауза. Обвиненията бяха насочени главно срещу сина й, който според нея не си беше направил труда да обясни на лейди Блейк правилата за движение в парка. Демиън понесе стоически крясъците на майка си, без да каже нито една дума в своя защита, а Мередит поднесе смирените си извинения и тържествено увери херцогинята, че това никога няма да се повтори. Ландауерът продължи пътя си и без да погледне спътницата си, Демиън обърна коня си към портата Станхоуп, за да си отиде вкъщи.