Мередит кимна, твърде учудена, за да може да мисли ясно.
— Той е доста години по-млад от вас, сър. Откъде го познавате?
— Имахме някои общи неща в Хароу — отговори Деверо. — Неща, които събират завършващите с начинаещите. — Най-сетне пусна ръката й. — Нямах представа, че семейство Трелоуни има връзка с рода Малори. Нали това е връзката ви с лорд Ръдърфорд?
Езикът й залепна за небцето, тялото й се скова. Защо й бе задал този въпрос? Я не ставай смешна, укори се тя. При други обстоятелства въпросът щеше да изглежда абсолютно безобиден. Значи и Хюго е бил впримчен в тази ужасна училищна традиция и една година е „работил“ като слуга на Деверо: лъскал е ботушите му и му е сервирал препечени филийки. Всъщност това не биваше да я изненадва. Щеше да бъде странно, ако никой в Лондон не познаваше член на семейство Трелоуни от училищните си години — това важеше както за бащите, така и за синовете.
— Роднинството не е със семейство Трелоуни — обясни тя учудващо спокойно, — а със семейството на починалия ми съпруг.
— Аха — промърмори незаинтересовано той. — Мисля, че не познавам това семейство. Роднините ми в Тръро са ми споменавали за семейство Трелоуни. Все пак те са една от най-старите фамилии в Корнуол. — Той се усмихна. — Но не си спомням някога да са споменавали семейство Блейк.
Какъв лош късмет! Да привлече вниманието на вероятно единствения мъж в Лондон с изключение на Ръдърфорд, който имаше лели и чичовци в Корнуол! Колко време щеше да мине, докато Деверо откриеше, че роднинските връзки бяха измислени? Докато узнаеше истината за бедната вдовица на сър Джон Блейк, която живееше от ден за ден? Мередит не бе сигурна дали би могла да помоли госта да си отиде. Знаеше само едно: тя трябва да изчезне от Кавендиш скуеър, преди Джералд Деверо да се разрови по-дълбоко.
Следващата й стъпка беше планирана много грижливо: за образец й послужи лейди Каролайн Лемб, съпруга на лорд Мелбърн и призната любовница на романтичния лорд Байрон. Лейди Каролайн се противопоставяше на обществените условности с весело безгрижие, което Мередит намираше за много привлекателно. Говореше се, че дамата не била съвсем с ума си, но Мери бе сигурна, че това са само злобни приказки. Едно обаче беше сигурно: лейди Каролайн не бе приета в салоните и всички съжаляваха съпруга й. Според обществото лорд Байрон не можеше да направи грешка, тъй като в момента беше на мода. Още една обществена условност, каза си с въздишка Мери, докато се подготвяше да заеме същото място като лейди Каролайн. Скорошното й скандално поведение беше намерило своя връх в нахалството й да се яви на вечерен прием с прозрачна рокля, на всичкото отгоре намокрена, за да се прилепи към тялото й. Не беше облякла бельо, за да подсили шокиращия ефект на роклята. Оттогава лейди Каролайн беше постоянна тема за разговор в салоните. Една или две жени с незавидно име си бяха позволили да последват примера й, но тъй като тези жалки същества имаха толкова лоша слава, че им бяха отказали достъп до Алмак, висшите кръгове бяха взели умното решение да се правят, че не забелязват поведението им. Ситуацията щеше да бъде съвсем друга, ако грешницата беше вдовицата, закриляна от семейство Кейли.
Мередит се приготви да осъществи плана си на бала, който даваше херцогиня Дорсет. За целта приложи цялата хитрост, която досега бе пускала в ход само за да измами финансовите служби на негово величество. Много важно беше никой да не види роклята й, докато не влезеха в дома на Дорсет. А още по-важно беше Нан да не й попречи. Мередит не се съмняваше, че ако я види, старата й бавачка щеше да я заключи в стаята й и да хвърли ключа. Да, Нан в никакъв случай нямаше да й позволи да излезе в този вид.
За тази вечер Нан й облече безупречна бална рокля от тънък тюл върху копринена фуста. Преди да слезе на вечеря, Мери както обикновено помоли старата си бавачка да не я чака след бала. Нан, която беше настинала и копнееше да се пъхне в топлото си легло и да изпие чаша горещо мляко с бира и подправки, се съгласи с готовност.
След вечерята Мери се качи отново в стаята, за да вземе наметката си. Роклята от тюл и сатен щеше да бъде заменена с друга от муселин „джаконе“. Обикновено тази материя също се носеше върху сатен и се считаше за доста смела, но все пак в рамките на приличието. Влажна и без фусти обаче тя изглеждаше много по-дръзка, отколкото Мери се бе надявала. Тя беше почти гола — с изключение на факта, че роклята бе затворена до шията и завършваше с троен дантелен рюш, украса, която изглеждаше като шега, като се сравнеше с ефекта на тънката материя върху тялото й. Тъмносинята наметка скриваше скандалната й външност, докато тичаше по стълбата, където я чакаха Арабела и Джордж.