Естествено Арабела не каза на Мередит нищо за разговора между съпруга й и Ръдърфорд, но вече не правеше планове за бъдещето както преди. Точно обратното, тя окуражи гостенката си да си стои в стаята, докато настинката й отмине напълно и преодолее опасността да се разболее от пневмония.
Мередит си направи свои собствени заключения. Инстинктът я съветваше да говори открито с Арабела, но мисълта, че ще настрои любезната си домакиня още повече срещу себе си, я накара да замълчи и да дава вид, че нищо не се е случило… а това я правеше още по-нещастна. Преструваше се на настинала и изтощена от безкрайните забавления и това й се удаваше сравнително леко.
Нан, която не виждаше признаци на истинска болест, поиска от бледата симулантка обяснение. Изслуша намръщено мънкащите й извинения и кимна с разбиране, без да настоява повече. Беше й ясно, че трябва да се направи нещо, за да се разреши тази объркана ситуация. Тъй като изпитваше голямо доверие към лорд Ръдърфорд, Нан реши да изчака. За съжаление онова, което предприе той, постигна тъкмо обратното на желания ефект и тласна Мередит в състояние, което изключваше всяка проява на деликатност и учтивост.
Ръдърфорд най-сетне бе проумял, че положението започва да се изплъзва от контрола му. Тайната им беше заплашена и дори ако той спуснеше резето, оставаше възможността за заплаха от друга страна. Беше дошло времето да сложат край на играта на криеница. Тъй като собствената му сила и убедителност явно не й въздействаха, трябваше да потърси подкрепа от другия лагер. Първата му работа беше да посети Джералд Деверо. Джентълменът прие обяснението, че между лорд Ръдърфорд и лейди Блейк съществува съгласие, което не се налага да бъде описвано по-подробно, с леко кимване и предложи на госта си чаша шери. Ръдърфорд прие и продължи със същия безизразен тон, че дамата настоява засега годежът да се пази в тайна. Причините били семейни, имали нещо общо с братята й. Тя останала с впечатлението, че дължи обяснение на мистър Деверо, но приличието й забранявало да го даде лично. Затова той, Ръдърфорд, поел тази задача. Надявал се, че мистър Деверо вече разбира напълно положението. Деверо го увери в разбирането си и господата се разделиха приятелски — единият доволен, че за момента е уредил нещата и че щом съобщението за годежа се появи в „Газет“, Деверо ще повярва окончателно; другият обаче си спомни твърдението на лейди Блейк, че няма да се омъжи нито за лорд Ръдърфорд, нито за когото и да било другиго, и остана любопитен. Разбира се, беше твърде добре възпитан, за да изрази съмненията си пред Ръдърфорд, поне засега.
През следващите дни пощенският раздавач остави на Кавендиш скуеър три писма, адресирани до лейди Блейк.
Мередит, която се връщаше от обичайната си разходка в Хайд парк между пет и шест следобед, веднага позна почерците на писмата и бе осенена от лошо предчувствие. Цялата й кореспонденция минаваше през пощенската кутия и се носеше от специален лакей. Защо тримата й братя й бяха писали до Кавендиш скуеър, след като не бяха уведомени за истинското й местожителство? Е, явно вече знаят, каза си тя и се запита какво още бяха узнали и главното — от кого?
Тя се извини на Бела, взе писмата си и се качи в стаята си да ги прочете. Онова, което се съдържаше в тях, я накара да побеснее от гняв. Ръдърфорд бе посетил Хюго в Оксфорд, Роб и Тио в Хароу. Беше поканил и тримата да прекарат Коледата в Ръдърфорд Аби и мотивът, който беше скрит зад тази покана, буквално се натрапваше на вниманието. И тримата бяха много зарадвани, че сестра им се е срещнала с Ръдърфорд в Лондон и сега живее у сестра му. Личните им мнения бяха изразени по различен начин. Хюго беше сдържан както винаги, но й пишеше, че Ръдърфорд го поканил на изискан обяд и двамата разговаряли надълго и нашироко не само за църквата, но и за уменията, които изисква управлението на имот с големината на Пенденис. Ако Мери искала да прекарат Коледата в Ръдърфорд Аби, той, Хюго, щяла да бъде много щастлив да присъства. Тио заявяваше, че лорд Ръдърфорд е страхотен, изобщо не бил надут, че всичките му приятели в училището позеленели от завист, когато дошъл да вземе него и Роб с първокласния си екипаж и ги завел на обяд. Тио изразяваше многословно възхищението си от живите коне и продължаваше, че било много жалко, дето трябвало да вземат на обяда и Роб, но негово благородие настоял. Ако Мери имала намерение да се омъжи за лорд Ръдърфорд, той бил съгласен, а и много се радвал на предстоящия коледен празник в Ръдърфорд Аби. Трябвало им обаче вечерно облекло, приятелите му казали, че там винаги било много официално! Роб явно имаше затруднения да намери най-големите суперлативи. Ръдърфорд не само успял да убеди директора, че Роб също трябва да присъства на обяда, макар че по принцип не позволявали на първокурсниците да напускат територията на училището, но и му донесъл цяла торба лакомства, с които момчетата от класа пирували три дни. Обядът бил в града — следваше подробно описание на менюто. Писмото завършваше със страстна молба сестра им да се съгласи всички да прекарат Коледата в Ръдърфорд Аби — негово благородие обещал да заведе Роб и Тио на истински лов и Роб бил решен да застреля поне дузина блатни птици!