— Ще те чакам долу. — Демиън побърза да се оттегли, надявайки се да отнеме поне малко от остротата на решителния сблъсък.
Когато се появи след няколко минути, Мери не даваше признаци, че се е успокоила. Виолетовите очи гледаха студено и безизразно, лицето беше изопнато, гласът звучеше монотонно. Тя седна до него в каретата, скръсти ръце в скута си и се загледа в пътя пред тях.
Щом влязоха в къщичката в Хайгейт, тя се запъти към дневната, затвори тихо вратата зад гърба си и се обърна към него.
— Е, сър, какво имаш да ми кажеш?
— Какво ти става, по дяволите? — избухна отново той. — Защо се държиш така?
— Как смееш да ми задаваш този въпрос? След начина, по който се отнесе с мен — това брутално, унизително…
— Извинявай, Мери! И мен ме заболя, но какво друго можех да направя?
— Да се съобразиш с желанията ми, естествено! — отвърна кратко тя. — Но очевидно ти не си в състояние да се съобразяваш с чуждите желания, когато не са ти по вкуса.
Демиън пое дълбоко въздух и вдигна гарафата с шери от масичката.
— Искаш ли една чашка?
— Не, благодаря — отказа сковано Мери. — Още е много рано за шери.
— Тогава би ли ми казала какво предизвика тази… криза? — попита той и отпи голяма глътка. — Единствената грешка, за която си спомням, е, че не допуснах да станеш за посмешище на целия град!
— А не мислиш ли, че е чудовищна несправедливост да се срещаш с братята ми зад гърба ми? — Мери опря ръце на хълбоците си и се изстъпи войнствено пред него. — За напълно нормално ли го намираш? Да каниш моите братя, децата, които са под моята опека, на коледен празник в дома си, без да си ме попитал! Значи не се обвиняваш ни най-малко, че въвличаш нищо неподозиращите, напълно невинни момчета в нечестната си игра, че ги използваш, за да подкрепят егоистичните ти интереси — интереси, които са против моите, а значи и против техните!
Учудването на Ръдърфорд й показа, че той изобщо не беше погледнал на нещата под този ъгъл. Според него беше съвсем нормално да постъпи по този начин. Едва сега осъзна, че е извършил ужасна грешка. Но тя се основаваше на твърдата му вяра, че интересите на Мери съвпадат с неговите, че тя е длъжна да разбере това. Сега му стана ясно, че нищо не може да я накара да го проумее. При това положение стратегията му наистина изглеждаше подла и коварна.
Мередит, която за първи път го видя загубил ума и дума, побърза да се възползва от предимството си.
— Вече няма да изпълнявам капризите ти, Ръдърфорд! Стана ми ясно, че си готов да се възползваш дори от невинните деца, за да си получиш, каквото желаеш, че си готов да наложиш волята си дори с насилие! Вече няма да участвам в този маскарад, който измисли, няма да продължа да мамя майка ти и домакините си. След като не си в състояние да се задоволиш с онова, което мога да ти дам, не ми остава нищо друго, освен да се върна в Корнуол. И ще го направя — още утре сутринта с пощенската карета!
Тя излъчваше решителност, която той не беше в състояние да обори. Един глас дълбоко в съзнанието му започна да нашепва, че тактиката му е била погрешна още от самото начало. Като се опитваше да преодолее гордата й независимост, той само засилваше упорството й. Като непременно държеше да я направи част от своя свят, само увеличаваше пропастта, която лежеше помежду им. Беше й показал, че тя е в състояние да преодолее тази пропаст, но с това само навреди на себе си. Докато продължаваше да се държи по същия начин, Мередит щеше да остане убедена в непреодолимостта на различията им.
— Няма да се върнеш с пощенската карета — разпореди той и остави чашата си. — Ще си заминеш точно така, както дойде. След Оукхамптън можеш да използваш собствения си транспорт.
Мередит не можа да разбере дали беше доволна от бързата си победа.
— Благодаря, но не е нужно.
— О, нужно е — отговори спокойно той. — Защо не помислиш, че и аз имам гордост? Ти пристигна в града под моя закрила и ще си заминеш по същия начин. Не можеш да ми откажеш. Тази афера трябва да завърши с поне външна почтеност.
— Прав си — кимна замислено Мери. — Затова няма да ти откажа. Аз също искам историята да завърши почтено. Приемам предложението ти, сър. А сега искам да се върна на Кавендиш скуеър!
Демиън си представи спалнята горе и широкото легло с копринена завивка. Там между тях имаше смях, любов, приятелство… невероятните върхове на екстаза! Само веднъж се бяха скарали, но ядът бързо беше победен от страстта — все пак тя беше другата страна на медала. Дали и този път щеше да бъде така? Дали любовният акт щеше да победи недоразуменията помежду им? Или телесното единение щеше да засили разделението между духовете? Като погледна Мередит, застанала пред него толкова бледа и напрегната, той проумя, че тя щеше да му откаже и с това да омърси светлия спомен, който и двамата трябваше да запазят. Не, сега не биваше да рискува.