— Разбира се, мадам! — Ръдърфорд се поклони, изведе я от къщата и я остави пред градинската портичка, докато докара колата от гостилницата.
Мередит се обърна назад към къщата, чиято градина беше подготвена за започващата зима. Беше си представяла този момент след първата прекрасна лятна нощ в пещерата — мига, когато двамата трябваше да приемат, че пътищата им се разделят. Тогава си беше казала, че ще е благодарна за времето, което бяха прекарали заедно, че ще пази спомените през целия си живот. Но сега не беше в състояние да изпита това чувство, то беше много по-трудно от решението, взето някога в розовия утринен здрач. Тогава то бе само неясно, неопределено бъдеще. Но ако искаше да продължи живота си, да помага на братята си и да осигури бъдещето им, сега не бива да тъгува за онова, което беше изгубила.
Когато се върна с колата си, лорд Ръдърфорд завари любимата си изпълнена с решителност и примирение. Същото беше лицето й и на следващата сутрин, когато отиде с каретата си на Кавендиш Скуеър да я изпрати. Чак когато излязоха от Лондон, стройното тяло на Мери се разтърси от хълцания и тя изплака болката от загубата на топлото рамо на старата Нан.
22
— Тази нощ Жак няма да дойде — заяви решително Мередит и се обърна към придружителя си, който се беше скрил заедно с нея зад издадената скала. — При такова бурно море няма да рискува да мине покрай рифа.
— Права си, и аз мисля така — кимна тежко Барт. — Това е вече трети пропуск за месеца! Омръзна ни да излизаме от къщите си в това лошо време и да се крием от вятъра като овцете в мочурището Бодмин — на всичкото отгоре напразно! Защо не отложим доставките, докато не отмине сезонът на бурите? Жак ще се справи, готов съм да се обзаложа. Предишните години винаги сме правили така.
— Знам, знам… — Мери разтри ледените си ръце и ги мушна под мишниците. — Но през последните години не сме имали пауза от септември до декември. Тогава можехме да си позволим да пропуснем януари и февруари.
Барт я погледна втренчено в мрака.
— Тук има още нещо. Готов съм да се обзаложа!
Мередит затропа с крака, за да постопли измръзналите си стъпала.
— Бреговата охрана не вярва, че можем да работим и през зимата. Те са престанали да ни следят, Барт, особено след като няколко месеца цареше спокойствие. Случаят е твърде благоприятен, за да го изпускаме!
Рибарят я изгледа недоверчиво.
— Това не е цялата истина. Не можеш да ме убедиш, че ми казваш всичко. — Когато не получи отговор, той вдигна рамене и изсвири през зъби. — Да си тръгваме ли? — попита накрая той. — Следващата сряда ще опитаме пак, щом толкова настояваш.
— Нищо друго не ни остава — въздъхна Мередит. — Жак е някъде там, в морето, а ние не сме в състояние да направим нищо. Това ме вбесява! — Тя се обърна към купчината треперещи от студ мъже и обяви тихо: — Още една пропиляна нощ, момчета! Да си вървим вкъщи. До следващата седмица!
Някои от мъжете промърмориха неразбрани проклятия и скоро групата се разпръсна. Когато се озова сама по пътя към пещерата в скалите под Пенденис, Мередит се запита дали пък не беше голяма егоистка, като не оставяше хората да си починат до пролетта. Причините, които беше изтъкнала пред Барт, за да продължат доставките, бяха убедителни, но над всичко стоеше личното й честолюбие. В последно време като че ли само контрабандата поддържаше жизнеността й. Само тогава бягството й от Лондон и от Ръдърфорд добиваше смисъл. Докато беше контрабандистката Мери Трелоуни, тя знаеше, че никога не може да стане лейди Ръдърфорд — камо ли пък херцогиня Кейли.
През коледната ваканция момчетата се върнаха у дома сърдити и преизпълнени с въпроси. Тя им отговаряше, доколкото можеше, но разочарованието им засилваше още повече унинието й. Празниците не бяха особено весели и за това беше виновен единствено Демиън. Ако той не беше обещал на момчетата бляскави празненства в Ръдърфорд Аби, всички щяха да се задоволят с обичайната Коледа. Стараейки се да ги обезщети за преживяното разочарование, Мередит накупи щедри подаръци и организира забавления, които почти изпразниха кесията й. В крайна сметка трябваше да се гневи само на себе си, защото по този начин искаше да заличи чувството си за вина, макар че не тя носеше отговорност за случилото се. Като цяло животът й в последно време беше сив като морето и небето, гол като дърветата и безвкусен като застояла вода.