Външната пещера я посрещна както обикновено, с тъмна празнота, и тя закопня да се промуши по-скоро през тесния тунел във вътрешната пещера, където запаленият фенер щеше да я посрещне с добре дошла. През зимата всичко изглеждаше много по-заплашително. През лятото никога не беше така тъмно и безрадостно. Тя се промуши през тунела и затърси ивица светлина. Ала не видя нищо. Даже на входа на пещерата продължи да се взира в черен, объркващ мрак. Дланите й овлажняха, сърцето й заби като лудо. Проклетият фенер сигурно беше угаснал, макар да беше сигурна, че го бе напълнила с масло. Проблемът беше да намери тунела, който водеше към къщата.
Черният, влажен мрак проникна до мозъка на костите й и тя си въобрази, че чува ударите на сърцето си в злокобната тишина. Намери с едната си ръка грапавата стена на пещерата и затърси опипом дупката на тунела.
Когато една ръка затисна устата й, а другата я обгърна изотзад и я вдигна във въздуха, Мередит реагира със сляпа, автоматична самозащита. Заби зъби в ръката на нападателя, зарита като безумна с крака и улучи глезена на непознатия, лактите й се забиха в ребрата му.
Хватката не отслабна, но добре познат глас проряза мрака.
— По дяволите, Мередит! Престани веднага! — Тя се отпусна моментално и когато отново усети здрава земя под краката си, се свлече бавно по стената, докато седна на дупето си. Мъжът удари по кремъка и скоро жълтата светлина на фенера освети нощната сцена.
Все още неспособна да продума, Мередит вдигна бавно глава и погледна като хипнотизирана Демиън, който с мрачно изкривено лице оглеждаше следата от ухапано на ръката си.
— Бях забравил, че имам насреща си тигрица — изръмжа той. — Утре ребрата и глезенът ми ще бъдат синьочерни.
— Дано не очакваш да се извиня — отговори със същия тон тя, веднага щом си възвърна дар слово. — Много подло от твоя страна!
— Но аз исках само да внеса малко приключение и вълнение в толкова мрачния ти живот — отбеляза ухилено той. — Свали тази шапка, ако обичаш! Както си се свила до стената, приличаш на джудже.
Мередит се подчини, докато смаяният й поглед обхождаше пещерата. През трите часа, откакто беше излязла, тя се бе превърнала отново в любовното гнездо от предишното лято. Докато тя зяпаше, Ръдърфорд удари отново с кремъка и запали огън в малкото огнище, където беше натрупал съчки.
— Слава богу, че има достатъчно въздух, иначе ще се задушим — каза той. — Искаш ли да изпием по чаша шампанско, милейди?
— С удоволствие. — Мередит се върна с радост към добре познатото й състояние, когато той съвсем естествено поемаше контрола над живота й.
— Приближи се до огъня, момиче. По-добре да се облегнеш на мен, вместо на стената, след като очевидно имаш нужда от опора. — Той седна на пъстрата възглавница и потупа мястото до себе си. Мередит се настани до него, протегна ръце към пламъците и се облегна на коляното му. Пое чашата шампанско и отпи жадно. Отлично вино — както винаги.
— Гладна ли си? — попита Демиън, извади фуркетите от косата й и разпусна разкошните къдрици. — Приготвил съм Корнуолски пастетчета. Не подхождат много на шампанско, но ми се струва, че ще задоволят апетита ти след дългия престой на чист въздух.
— Правилно. Умирам от глад — потвърди с усмивка Мередит. — Макар че не би трябвало. Тази вечер почти не сме се движили. Стояхме на брега и чакахме да се появи френската лодка. Едва не замръзнахме.
— Заради времето ли не се появи? — попита той и отвори върбовата кошница, за да извади топло пастетче, увито в парче платно.
— Хмм — промърмори доволно Мери, след като хапна няколко хапки. — Прибоят е твърде висок, морето е много бурно.
Какво, за бога, правеха в тази пещера, защо разговаряха така естествено? Като че никога не беше ходила в Лондон. Двамата бяха безгрижни като миналото лято, когато той престана да й говори за брак и се любеха щастливо и без грижи.
— Защо си тук? — Въпросът беше толкова кратък, че прозвуча почти неучтиво. Затова пък топлото й тяло почиваше на коленете му и тя не се възпротиви, когато пръстите му се заровиха в косата й.
— Липсваше ми — призна тихо той. — Затова реших да ти направя кратко посещение.
— Колко кратко?
— Две седмици. В края на януари трябва да съм в Лондон… за сватбата.
— О! — Тя не попита за чия сватба. Това не я засягаше, макар че може би познаваше брачната двойка. — Две седмици е много време.
— Да — кимна той и ръката му се промуши под ризата, за да помилва гърдите й. — Съблечи се.
Мередит потрепери.
— Няма ли сам да го направиш, милорд?
— Не — отговори категорично той. — Този път не! Този път искам да гледам как се събличаш за мен. — Мередит започна да разкопчава бавно ризата си, докато той помоли с шепот: — Стани, ако обичаш. Не мога да те виждам.