Мередит застана в сиянието на огъня, за да усети топлината му върху кожата си, и се съблече под втренчения поглед на сивите очи, изпълнени с жаден копнеж. Ръцете и устните му продължиха делото на очите и я белязаха за тази нощ като единствено негова — в магическото кралство, където всичко беше възможно.
През следващите дни Мередит се носеше върху бели облаци.. Ръдърфорд й заяви, че няма да се срещат в обществото, защото не можел да понесе да я гледа в ролята на бедната глупачка.
Това беше добре дошло за нея. Единствените страдащи бяха Пейшънс Барат и приятелките й, които тъжно споделяха, че новият им съсед живее много уединено. Влюбените препускаха заедно по брега и се разхождаха далече от обичайните пътища, защитени от любопитни погледи. После се наслаждаваха един на друг, смееха се и се забавляваха в пещерата. Не си казаха нито една лоша дума. Знаеха, че разполагат с много малко време, и искаха да изпият чашата на насладата до последната капка.
— Трябва да развалим любовното гнездо, скъпи — съобщи Мери във вторник вечерта и огледа тъжно огряното от огъня помещение.
— Значи пак трябва да работиш? — Демиън напълни чашите със силно тъмночервено бургундско и поднесе към устата си парче сирене. Въпросът прозвуча почти небрежно.
— Утре вечер — обясни тя. — Ако условията са добри, Жак ще направи опит да стигне до брега. Бърт смята, че този път няма да има проблеми. Каза ми, че рибите с готовност влизали в мрежите. — Тя захапа една зелена ябълка. — Не знам защо това предвещава добро време, но Барт рядко се лъже. Ще натрупаме сандъците тук и ще оставим понитата през нощта в пещерата. Така ще избегнем ненужно внимание, нали разбираш, защото ще се приберем пеша. На следващата сутрин никой няма да се замисли защо вижда един мъж с понито му по пътя.
— Правилно — кимна той. — Много разумно.
Мередит го изгледа остро.
— Присмиваш ли ми се, Демиън?
— Откъде ти хрумна! — възпротиви се той. — Да се присмивам на една толкова смела, опитна, способна авантюристка… — Той се засмя и вдигна ръце, за да посрещне атаката й. Двамата се търкулнаха върху възглавниците.
На следващата вечер, когато Мередит се срещна с контрабандистите на брега, вече никой не се смееше. Понитата бяха скрити в сянката на скалите, вятърът носеше ледена пяна от морето над залива, прибоят се белееше в мрака, вълните се надигаха една след друга, пречупваха се и се удряха с грохот в брега. Колкото и бурно да изглеждаше морето, хората на Жак нямаше да се уплашат. Рибарите бяха заобиколили носа в ранната вечер и им бяха обяснили, че могат да минат през рифа. Светлината от Девилс пойнт припламваше и угасваше на равни интервали. Посланието беше недвусмислено, а полицаите от бреговата охрана, както се надяваха всички, вече сънуваха сладки сънища.
Мери наблюдаваше внимателно групата мъже. фигурите им излъчваха потискана възбуда. Явно всички бяха на мнение, че тази нощ ще ги обезщети за всички нощи, през които бяха чакали напразно. Някой се изсмя тихо, светна огънче на лула, когато притежателят й всмукна силно, някои затропаха с крака. Дъхът им висеше на бели парцали над главите. Изведнъж Мери се вцепени. Нещо не беше наред, изобщо не беше наред! Какво ставаше тук? Тя огледа отново тъмно облечените фигури. Познаваше всички като собствените си братя: Люк, Тод, Джес, Мат, Дан и естествено Барт… но фигурата при понитата, в самия край на веригата — тя едновременно беше и не беше част от групата. И той й беше познат като останалите, но не принадлежеше към тях. Тя отвори уста да вдигне тревога и стисна до болка дръжката на ножа в колана си. Само след секунда обаче затвори уста и пое дълбоко въздух. Втурна се към самотната фигура и изсъска през зъби:
— Ти да не си полудял?
Ръдърфорд се усмихна в мрака.
— Не съм по-луд от теб, любов моя! Как мислиш, може ли един контрабандист да се омъжи за другарка по съдба?
— Кой е този? — изсъска Барт и изскочи зад тях с нож в ръка.
— Случайно минаващ оттук пътник, който ни симпатизира, Барт — обясни спокойно Мери. — Не се притеснявай, той е тук, за да ни помогне, не, за да ни попречи.
Рибарят огледа тъмната фигура и невярващо поклати глава.
— Това е изисканият господин, който наследи старото имение Малори!
— Точно така — отговори Демиън. — Но се надявам да се покажа достоен за това начинание.
— Достоен? — изпъшка Мери.
— Да, упорита малка авантюристке! Достоен да стана член на семейство Трелоуни — както ти се оказа достойна за семейство Кейли!