— Бягай! — изкрещя той. — Бързо!
— Ще те прикривам! — извика в отговор тя.
— Направи това, което ти казвам, по дяволите! Бягай! И си свий главата!
Мередит чу в гласа на любимия си решителния заповеднически тон на полковника и се закатери с такава бързина по скалите, сякаш я гонеха всички дяволи от ада — което горе-долу беше вярно. Междувременно се стреляше от няколко мускета едновременно, но тя не се осмели да се обърне и да погледне надолу, а продължи да тича със сведена глава. Всеки път, когато куршум вдигнеше прах около нея, тя се стряскаше и сърцето й правеше огромен скок. Как Демиън успяваше да остане незасегнат, след като беше прицелната точка? Неспособна да потисне страха си, тя забави темпото и погледна през рамо.
— Ако смятаме да продължим, с този луд занаят, ще трябва да ти предам няколко урока по партизанска война. — Хладният, учудващо овладян глас беше придружен от силно движение на ръката, която я бутна да върви нататък. Той изобщо не се беше задъхал, макар че я бе настигнал бързо и безшумно.
— Ти естествено я познаваш в подробности — изпъшка тя, — след толкова години на полуострова.
— Правилно. А сега си затвори устата и побързай!
Стрелбата отдолу беше вече само спорадична. Мередит разбра причината, когато изкачи скалите и се намери на главния път. Няколко полицаи бяха останали на брега, другите тичаха по пътеката, която щеше да ги изведе на пътя на около четвърт миля зад контрабандистите. Тази четвърт миля беше единственото им предимство.
— Трябва да ги спрем — промълви задъхано Мередит, когато Демиън застана до нея на пътя. — Така момчетата ще имат време да се скрият, докато преследването свърши. Тук има дузини скривалища за хората, които познават местността, и Барт ги знае всичките. Накрая онези ще намерят входа на пещерата — но ние не бива да рискуваме. На всяка цена трябва да им попречим да ни настигнат.
Демиън огледа пътя напред и назад и веждите му замислено се събраха над носа.
— Обещаваш ли да следваш заповедите ми, без да възразяваш?
— Тъй вярно, полковник — съгласи се тя и го дари със същата дяволита усмивка като преди малко. Лордът смаяно поклати глава. Колкото по-голяма ставаше опасността, толкова повече се оживяваше Мередит. Тук тя бе в своята стихия и нищо не беше в състояние да я уплаши.
— Е, добре! Дай ми пистолета и мунициите си. А сега тичай напред и след пет минути спри. Там запали храстите край пътя!
Мередит потисна желанието си да попита Демиън какво смята да направи самият той и послушно хукна по пътя. Зад нея прозвучаха бързи изстрели. Ръдърфорд, който използваше двата пистолета, вдигаше толкова шум, колкото беше възможно. Той се бе издал зад крайбрежните скали и стреляше надолу по пътя, където полицаите от бреговата охрана стърчаха като големи дървета в мочурището и стреляха на сляпо в посока към ураганния огън. Демиън знаеше, че няма да успее да ги задържи дълго, но му трябваха още няколко минути, за да предотврати евентуалния сблъсък. Когато прецени, че Мери е спечелила малко повече от пет минути, той се оттегли, продължавайки да стреля, и след една минута се обърна, за да побегне.
Мери се видя в чудо, докато запали влажните храсти. Накрая се сети да подпали жакета си и го пъхна между голите клони. Когато Демиън наближи с големи скокове, пламъците вече се издигаха нависоко. Той нахвърля на пътя пръчки и отчупени клони, накрая хвърли вътре горящо стъбло. Вятърът разпръсна искрите надалеч, от влажното дърво се издигна гъст, мазен пушек, който почти закри пътя. Огънят в близките храсти вече гореше с пълна сила. Полицаите от бреговата охрана щяха да се озоват пред огнена бариера, а запалените храсти отляво щяха да им попречат да направят завой, за да я избегнат. Отдясно скалите се спускаха стръмно към морето.
— Това няма да ги спре за дълго — промърмори Демиън. — А сега да бягаме — колкото може по-бързо!
— След половин миля можем да изчезнем в скалите — отговори задъхано тя. — Те ще изтичат покрай нас, без да ни видят.
Демиън отново си спомни как през първата нощ, която беше донесла тази коренна промяна в живота му, случайно видените контрабандисти изведнъж се бяха изпарили от лицето на земята, и се съгласи с предложението й. Другите контрабандисти не се виждаха никъде. Докато той задържаше преследвачите, всички се бяха разпръснали. Проклятия и ядни викове стигнаха до тях, когато полицаите забелязаха огъня. Все пак те много скоро щяха да намерят обиколен път, затова двамата ускориха ход, доколкото им беше възможно. Въпреки тренираността си Мередит се задъха, дробовете й пареха, краката отказваха да й се подчиняват. Ръдърфорд, който се беше вживял в ролята си на командир, се стараеше да запази обективен поглед върху ситуацията и да не обръща внимание на състоянието й. Ако проявеше съчувствие, тя вероятно щеше да рухне, а той не можеше да я носи, защото сега най-важното беше скоростта. Тя трябваше да се справи сама, и то съзнателно.