Когато оповестиха късната вечеря, той застана до нея и решително мушна ръката й под своята, без да обръща внимание на нервното й треперене, на тихо изречените благодарности и извинения. Двамата се запътиха към залата за хранене. Мередит хвърли бърз поглед към мъжа до себе си и изпита нещо като страх. Той гледаше мрачно пред себе си, сякаш трябваше да изпълни неприятна, но необходима задача. Дали Пейшънс го бе помолила да отведе вдовицата на масата? Не, тя никога не би направила подобно нещо. Помещението беше пълно с високопоставени дами, които бяха готови на всичко, за да привлекат вниманието на негово благородие.
— Питам се дали постъпихме умно — отбеляза лорд Ръдърфорд, като сложи две чинии на масата. — Що се отнася до готвача на лейди Барат, вече имам някои съмнения… след дивеча, нали разбирате? — На лицето му се появи усмивка.
Мередит бе изправена пред трудна дилема. От една страна, тя беше напълно съгласна с него и почти беше готова да се засмее на забележката му. Но от друга страна, един чужденец нямаше право да говори така презрително — макар че явно беше склонен да прави подигравателни забележки.
— Това е Корнуолски пастет, милорд — обясни тя, като си играеше със салфетката. — В тази част на страната това е деликатес. Естествено нашият вкус не е така изискан като вашия. А и как би могъл да бъде? Но когато човек е свикнал да работи на чист въздух и да се движи много, апетитът му винаги е добър.
Естествено той веднага разбра скрития укор. Лейди Блейк намираше, че лорд Ръдърфорд е само безполезен паразит, човек, който не знае какво означава истински труд и истински, заслужен с много работа, глад.
Лордът си припомни с горчивина годините на Пиренейския полуостров, години на партизанска война, принудителни походи при всякакво време, припомни си усилията им да оцелеят в неприятелската страна, постоянно изложени на безпощадната стрелба на скрити стрелци и предателството на селяните, без сигурен подслон. Години, в които беше водил пълноценен живот! А тази дребна сива мишка имаше нахалството да намеква, че той не познава нищо друго, освен пухени легла и живота на разглезен аристократ! Всъщност тя изобщо не бе дребна сива мишка…
Фините пръсти в безформени ръкавици все още играеха със салфетката, очите й бяха сведени, раменете изтеглени напред.
Демиън огледа препълнената трапезария. Всички гости бяха забили носове в чиниите си и той не откри нито един любопитен поглед в тяхната посока. Той протегна дългия си показалец, сложи го под брадичката й и я натисна. Тя вдигна лице и той прочете в очите й трудно обуздаван гняв — това в никакъв случай не беше реакция на църковна мишка. Мъжът кимна замислено.
— Ще ви дам един добър съвет, мадам. Оставете меча си в ножницата. Защото аз съм по-опитен дуелист от вас.
Дългите тъмни мигли се сведоха и скриха предизвикателството в очите й. Пълните устни затрепериха.
— Не мога да си представя какво имате предвид, сър — пошепна лейди Блейк. Отчаяният тон звучеше съвсем истински. Негово благородие веднага пусна брадичката й, защото се уплаши, че тя наистина може да избухне в плач. Какво бе сторил, по дяволите? Явно си беше загубил ума. До преди секунди беше убеден, че тази сръчна малка артистка го води за носа, а сега се плашеше, че се е излъгал. Или Мери Трелоуни, сестра на Роб Трелоуни, също така лейди Мередит Блейк, беше съвършената измамница — или лорд Ръдърфорд имаше бръмбари в главата си!
— Хайде да оставим този отвратителен сладкиш и да се поразходим по терасата — предложи той с тон, не търпящ противоречие.
— Пастет — поправи го автоматично Мередит. — Нямам желание да напусна тази зала, сър.
— Глупости! Имате нужда от чист въздух! Тук е много задушно. — Той й подаде ръка и се усмихна учтиво. — Ако се скарате с мен, това ще изглежда много странно, лейди Блейк, много по-лошо дори от разходката пред очите на всички мили гости в този дом.
— О, аз никога не бих се скарала с вас, милорд — пошепна тя, изпълнена с ужас. — Но не разбирам защо търсите точно моята компания. Тази вечер тук са се събрали много интересни хора. — Ресниците й затрепкаха, тя закърши ръце в скута си.
— Както желаете, мадам — усмихна се той. — Естествено вие знаете много по-добре от мен. — Ръката му все още бе протегната в мълчаливо покана, без да буди твърде голямо внимание. Но това не беше покана, а заповед. Мередит с мъка потисна възмущението си, сложи ръката си в неговата и той я обхвана с коравите си пръсти. Този мъж имаше желязна хватка.