Лордът застана на терасата, вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и се запита какво, по дяволите, търси тук, в това далечно ъгълче на земята — където дебелото тесто на пастета съдържаше смес от кореноплодни зеленчуци и накълцано месо, където младите хора бяха оставени без надзор и безсрамно се целуваха на терасата, където една старомодно облечена вдовица нагло се шегуваше с полковник на Уелингтън и, ако той не се лъжеше, със съседите си, които безусловно приемаха подобно поведение. Това ясно показваше, че бе заобиколен от прости хора. Но защо, защо вдовицата се държеше по този начин? Демиън, лорд Ръдърфорд, взе твърдото решение да открие причината и да покаже на тази дама, че не е човек, с когото може да се играе безнаказано. Възможно е този нежелан излет в Корнуол да се окаже доста по-забавен, отколкото очаквах, каза си с мрачна усмивка той.
4
Мередит наплиска слепоочията си със студена вода, поуспокои се, и се върна в балната зала с твърдото намерение да избягва всеки по-нататъшен диалог с лорд Ръдърфорд. В общата бъркотия тази вечер тя бе забравила да помоли семейство Абът да й запазят място в каретата си и сега с ужас установи, че двойката си беше заминала още преди половин час. В залата бяха останали само най-близо живеещите гости и Мередит се изправи пред унизителната необходимост да обясни положението си на Пейшънс.
— Скъпя моя Мередит! — Домакинята забърза насреща й. — Каква вълнуваща вечер! — Тя замаха трескаво с ветрилото си и дебелите й пръсти, отрупани с пръстени, се вкопчиха в дръжката. — Той ви отдели толкова много внимание. Направо невероятно!
— Абсолютно сте права — съгласи се подигравателно Мередит, ала като забеляза изненадата в малките очи на лейди Барат, побърза да се поправи. — Това беше най-обикновена учтивост, Пейшънс — обясни шепнешком тя, сведе поглед и заигра с ветрилото, за да покаже смущението си. — Вчера случайно срещнал Роб и беше така любезен да ме увери, че смята скъпото ми братче за много приятно хлапе. — Това поне беше половината истина.
— О, разбирам! — Очевидно лейди Барат изпита облекчение, че има толкова просто обяснение за необичайното внимание на високопоставения гост. — Ние всички съзнаваме затрудненото ви положение, скъпа моя. — Тя сниши доверително глас. — Искам да знаете, че сър Алджернон с удоволствие ще ви посъветва. Една самотна млада жена не е в състояние да се справи с две подрастващи момчета.
— Моля, благодарете на сър Алджернон от мое име — отговори с леко крива усмивка Мередит. — Поласкана съм от загрижеността му. — Тя скри лице зад ветрилото си и реши, че няма да каже на домакинята, че е отпратила каретата си. Пейшънс без съмнение очакваше гостенката й да се сбогува. Не беше прилично една млада вдовица да си тръгне с последните гости, но Мери само се усмихна сладко и се обърна към терасата. С малко повечко късмет Пейшънс щеше да се заеме с изпращането на другите гости и нямаше да забележи измъкването на лейди Блейк. Тя трябваше просто да слезе в градината и да се отдалечи в мрака. До дома й имаше само три мили и тя щеше да се справи с разстоянието за по-малко от час, без да се умори — дори в тази неприятна вечерна рокля. Пейшънс сигурно щеше да си каже, че е изчезнала по обичайния си начин, твърде плаха, за да вдига шум около себе си. Утре щеше да й напише учтиво писмо, за да се извини.
Отдавна бе свикнала да се движи бързо и тайно и да използва всяко възможно прикритие. Меката лятна нощ беше напоена с аромат на орлов нокът. Когато се отдалечи достатъчно от къщата, Мери въздъхна щастливо като затворница, избягала от тъмницата, и седна на една пейка да събуе чорапите и обувките си и да продължи самотната си разходка боса. Тъкмо когато щеше да вдигне полата на скромната си рокля, за да я напъха в крачолите на дългите долни гащи, което щеше да й позволи да върви по-бързо, тя чу тропот на копита по настлания с камъни път.
Като си представи как изглежда, Мери се уплаши до смърт. Минаващият със сигурност щеше да я познае. По това време по пътищата не се движеха чужди хора и всички знаеха кой живее в околността. Нямаше къде да се скрие освен в калния ров отстрани — но поне този път присъствието й посред нощ на пътя не беше нелегално. Въпреки тази слаба утеха самотната й разходка в калта щеше да предизвика учудване и съмнения. Шумът се приближи и тя скри обувките и чорапите си зад себе си на пейката — нямаше време да се обуе. Все щеше да й хрумне нещо, както бе ставало винаги досега. Обяснението зависеше от човека, който щеше да мине. Ако беше фермер от околността, веднага щеше да скалъпи някаква история, но ако беше някой от гостите на Пейшънс, щеше да й бъде по-трудно да намери обяснение. Тя скри босите си крака под полата и се сви на пейката трогателна картина на смирено очакване, когато конят и ездачът наближиха.