— Дяволите да ме вземат! — извика добре познат глас. — И това ако не е лейди Блейк, която си почива край пътя! — Мъжът беше възседнал най-прекрасния черен жребец, който Мередит беше виждала някога. Едната му ръка беше небрежно опряна на хълбока, с другата държеше юздите. Веждите бяха въпросително вдигнати, а устата се изкриви в усмивка, която съдържаше недвусмислен триумф.
В гърдите й лумна гняв и тя стисна зъби. С всеки друг щеше да се справи лесно, но Мери Трелоуни не бе глупачка и вече бе започнала да разбира, че лорд Ръдърфорд беше равностоен противник.
— Сигурна съм, че вие смятате това за твърде необичайно обстоятелство, лорд Ръдърфорд — заяви сковано тя.
— Ами… да — отговори той след дълъг размисъл. — Би могло и така да се каже. — Той скочи от коня си. — Ще позволите ли да седна при вас? Изглеждате, сякаш се чувствате много удобно тук. — Явно боговете бяха решили да му се усмихнат още веднъж тази вечер, помисли си зарадвано Демиън. Какво щастие — да завари тази малка измамница в такова неудобно положение. Сега бяха сами в нощта и тя можеше да си припада, колкото си иска, но от това нямаше да има никаква полза.
Може би трябва да отправя апел към рицарското му чувство, размишляваше трескаво Мери, но не й се вярваше да постигне нещо.
— Много ми е неприятно да ме заварите в такова положение, милорд. — Тръпка разтърси тесните й рамене. — Не мога да изразя колко зле се чувствам — но трябва да ви помоля да продължите пътя си. — Дългите мигли затрепкаха силно, пълните устни се извиха умолително. — Моля ви, милорд, продължете пътя си, за да мога и аз да продължа своя.
— Не можете да очаквате да бъда толкова неучтив, че да оставя една дама сама в затруднено положение — заяви твърдо той и в този миг откри обувките и чорапите й на пейката зад нея. Защо, по дяволите, се беше събула? В гърдите му се надигна смях и заплаши да взриви самообладанието му. Мередит проследи погледа му и прехапа устни. Вече нямаше къде да избяга.
— Аз обичам да ходя боса!
— Естествено — отговори веднага той. — Това е разбираемо. Сигурен съм, че сте подготвили убедително обяснение за нощния си излет?
Мередит изостави маскарада си и заяви с леден глас:
— След като вече сте наясно, сър, бих предложила да приемете обяснението ми и да се съгласите, че всичко това не ви засяга.
Тази забележка изобщо не се хареса на лорд Ръдърфорд. Но на харизан кон зъбите не се гледат, каза си с усмивка той, а тази нощна среща беше точно като подарен кон.
— Не, лейди Блейк, няма да се отървете от мен толкова бързо. Ще ви придружа до дома ви.
Мери много искаше просто да стане, да изпъне рамене и да тръгне по пътя си. Но за да го направи, трябваше да вдигне полите си и да обуе чорапите или пък да вземе обувките и чорапите в ръка и да тръгне боса. Не можеше да си позволи нито едно от двете.
— Нямам нужда от придружител, сър! Не се тревожете за моята сигурност, аз познавам пътя, а и хората по тези места ме познават. Никой няма да посмее да ми се натрапи.
Лорд Ръдърфорд отново беше готов да се изсмее, защото изобщо не мислеше за сигурността й. Незнайно по каква причина той бе убеден, че Мери Трелоуни беше напълно в състояние да се грижи сама за себе си. Но сега не ставаше въпрос за това. Тя му дължеше една победа.
— Моля за извинение, лейди Блейк, но намирам за напълно абсурдно да ви оставя сама тук. — Той се усмихна обезоръжаващо. — Няколко, може би глупави и ненужни, но съвсем естествени според мен основания не ми позволяват да го сторя.
— Правилата на приличието, които са валидни в лондонското общество, не важат за нас, сър. Тук се намираме в пустошта на Корнуол — изсъска ядно Мередит. — Да знаете, че няма да се чувствате добре сред нас, ако продължавате да се придържате към изискания столичен стандарт.
— Ще помисля върху думите ви. — Лорд Ръдърфорд стана, наведе се и взе обувките й. — Смятам, че ще ви е по-удобно да яздите с чорапи и обувки — настави той и ги сложи в скута й.
Мередит примигна, сякаш искаше да се събуди от кошмара, но ситуацията се бе изплъзнала от контрола й.
— Мисля, че не ме разбрахте, лорд Ръдърфорд — освен ако умът ви не е замъглен от прекрасното бренди на сър Алджернон. — Тя вдигна високо вежди, забравила всяка предпазливост. Гневът взе връх и беше готова да се защитава с всички средства.
— И разумът ми, и слухът ми работят много добре — увери я той. — Докато вашият ум тази вечер явно не е съвсем в ред. — Той коленичи пред нея и взе единия чорап. Докато тя седеше като вкаменена, улови едното й стъпало и обу чорапа й с вещина, която издаваше дълго упражнение. Приглади го, опъна го до коляното и най-спокойно вдигна полата й, за да улесни задачата си. След миг на вцепенение, през който усети плъзгането на пръстите му по голата й кожа и милувката на топлия му дъх, Мередит замахна и го удари. Вложи в удара цялата си сила.