— Искам да вървя пеша — отговори Мередит и преглътна мъчително. — Сама!
— Разбирам, предпочитате да седите пред мен — установи безгрижно лорд Ръдърфорд. — Хайде, качвайте се! — Той я хвана през кръста и я вдигна на седлото, като строго й нареди да се държи за седлото. Черният жребец е най-малко два метра висок, каза си Мери, погледна към земята и се запита имаше ли смелост да скочи. — Ако го направите, аз пак ще ви кача на гърба му — заяви лордът, прочел мислите й. Той се метна зад нея на седлото, хвана юздите и попита церемониално: — Удобно ли ви е, лейди Блейк?
Мередит, която никога в живота си не беше седяла по-неудобно, не го удостои с отговор. Демиън се изсмя тихо, смушка Сарацин в хълбоците и жребецът препусна по пътя, без ни най-малко да се притеснява от двойния товар.
Лордът сложи ръка на кръста й. Макар разумът да й казваше, че той го прави за сигурността й, тя не можа да предотврати лудото биене на сърцето си и настръхването на гърба — там, където мускулестото му тяло се опираше в нейното. Придружителят й се покашля извинително.
— Бихте ли ми казали в каква посока яздим, лейди Блейк? Боя се, че не познавам тези места.
Мередит стисна здраво зъби, за да се овладее.
— Ще стигнем много по-бързо, а и никой няма да ни забележи, ако напуснем пътя и тръгнем направо. Не бих искала съседите ми да ме видят в това крайно компрометиращо положение.
— О, сигурен съм, че никой от местните хора няма да си помисли нещо лошо — отговори любезно той. — В Лондон обаче… но вие имахте добрината да ме осведомите, че в пустошта на Корнуол правилата на приличието не се спазват толкова строго.
Мери прехапа устни. Винаги ли той трябваше да има последната дума?
— Ако видите следващата дупка в живия плет и завиете наляво, ще тръгнем по пряката пътека.
— Както заповядате, мадам! — Ръдърфорд беше познавал доста жени, но близостта на лейди Блейк беше невероятно обезпокоителна. Тази жена беше мека и гъвкава, в нея пулсираше напрежение, той усещаше играта на мускулите й, динамиката на тялото, която толкова трудно се откриваше у слабия пол. А ръцете му все още помнеха гърдите й, малки и твърди под ужасния корсаж.
Подобни мисли не оставяха пространство за разговор. Двамата навлязоха мълчаливо в пасището, преминаха брезовата горичка и продължиха по настланата с чакъл алея към дългата, тясна сграда, която бавно изникваше пред очите им.
Демиън стегна юздите и Сарацин спря. В нощната тишина отекваше само равномерният шум на прибоя. Миризмата на море изпълваше въздуха, много по-свеж и влажен.
— Къде е морето? — попита мъжът и се взря със смръщено чело в мрака.
— Зад къщата — отговори Мередит. — Пенденис е построен върху крайбрежна скала с гръб към водата. Дойдохме от вътрешността.
Въпросът беше учтив и изискваше учтив отговор. Въпреки това в гласа й звънна острота.
— Ако ми позволите да сляза тук, лорд Ръдърфорд, ще се прибера в дома си, без да се излагам на каквито и да било опасности.
— Права сте — кимна той и скочи от седлото. — Ще ми бъде много мъчно, ако съм единственият, който се е наслаждавал на тази езда. — Той протегна ръка и я сключи около хълбока й.
Мередит вбесено установи, че се бе изчервила, когато той я вдигна от коня. Тя усети как тялото й отново се напрегна в очакване, защото той не я пусна веднага след като стъпалата й докоснаха земята. Ала в следващия миг се поклони пред нея със съвършена учтивост. Напълно объркана, тя реагира с реверанс. В сивите очи светнаха весели искри.
— Май предпочитахте целувка, милейди?
Мередит го погледна със святкащи от гняв очи.
— Вие сте непоносим, лорд Ръдърфорд! — Тя се обърна рязко и забърза към къщата.
Демиън остана на мястото си и я проследи с поглед, докато тя изчезна зад ъгъла на къщата. Най-неочаквано беше попаднал на примамлива плячка! Една жизнена, красива, необикновена млада жена, която по причини, известни само на нея, се държеше като безлична сива мишка. Но той бе разбрал още от първата им среща, че зад добродетелната външност бушува вулкан от страст, който никой досега не бе успял да освободи. Какво ли щеше да открие, ако се опиташе да се сближи още повече с нея? След като се беше убедил в истинската й същност, щеше да му достави голямо удоволствие да си докаже, че е бил прав.
Да, сближаването с лейди Блейк щеше да му предложи чудесно забавление, реши той, възседна отново черния жребец и се запъти обратно към брезовата горичка. Негово благородие имаше спешна нужда от отклоняване на вниманието, за да прогони тъжното усещане за неудовлетвореност, с което бяха изпълнени дните му. Вече не можеше да бъде полезен на страната си и в живота му имаше място само за нормалните човешки радости: женитба, наследяване на бащината титла, създаване на собствено потомство, управление на имуществото, „опасни“ битки с фазаните в ловния му парк! Мъжът изкриви уста. Добре, той щеше да остане известно време в Корнуол и да се позабавлява с вдовицата. В крайна сметка тази нощ беше излязъл победител, бе си отмъстил за измамните й маневри. Утре щеше да я нападне от друг ъгъл. Можеше да си позволи да се покаже примирен, снизходителен, а когато съвестта надигнеше грозната си глава, щеше да я укроти с напомнянето, че не той, а тя, вдовицата беше започнала тази игра и ще получи онова, което е предизвикала. Подсвирквайки си весело, лорд Ръдърфорд препусна към дома си и легна да спи.