5
До днес Мередит не знаеше какво е безсъние, но тази нощ сънищата й бяха объркани и на следващата сутрин стана доста по-късно от обикновено.
Нан я раздруса с напомнянето, че управителят отдавна чака в библиотеката с месечния отчет за имотите.
— О, Нан, защо не ме събуди по-рано? — Мередит скочи от леглото. — Как можах да се успя така?
Нан се взря в съненото лице на възпитаницата си и въздъхна, но се въздържа от коментар. Докато Мередит се миеше в легена, тя приготви проста дневна рокля от избледнял муселин, знаейки, че след разговора с мистър Фаркуорсън младата жена ще обходи имота.
— Предполагам, че момчетата вече са закусили. — Мери се закопчаваше бързо. Нан кимна и бутна ръцете й, за да я закопчее тя.
— Още преди няколко часа — отговори намусено тя. — Хюго седи над книгите си, Тио отиде в селото, а Роб… Какво не бих дала да разбера какво пак е замислил този пакостник!
Мери я слушаше с усмивка, защото знаеше, че Нан обича много своя малък питомец.
— Като огладнее, ще се върне — отбеляза тя и нави дебелата си кестенява плитка на венец около главата. — Само не ми харесва, че е готов да издрънка и най-интимните подробности за домакинството ни пред всеки, който е готов да го чуе.
При тази мисъл тя млъкна и се намръщи, защото образът на Демиън, лорд Ръдърфорд, застана пред нея с тревожна яснота. Вече беше решила да избягва всеки контакт с него, дори ако това означаваше да се заключи в Пенденис, докато животът в Корнуол омръзнеше на лондонския светски лъв и той се върнеше в столицата. Никога не беше срещала такъв нахалник — дързък и напълно сигурен в себе си, убеден, че е в състояние да постигне всяка цел, която си е поставил, отблъскващо силен. Мередит погледна лицето си в огледалото и преглътна. Тъкмо тази сила й вдъхваше страх. Това не беше само физическо превъзходство, макар че тя беше усетила и физическата му сила. То беше нещо друго, някакъв неподдаващ се на дефиниция авторитет, който се излъчваше от него… Веднъж решил нещо, този човек щеше да направи всичко, за да го изпълни, и да отстрани от пътя си всички препятствия. Ами ако си беше наумил нещо, което засягаше нея, Мери Трелоуни?
Побиха я тръпки. Защо той я наричаше така? Само най-добрите й приятели, семейството и хората вкъщи я наричаха Мери. Все пак бяха минали цели пет години, откакто вече не се наричаше Мери Трелоуни. Обаче лорд Ръдърфорд изричаше това име, като че ли имаше пълното право да го употребява — като че то имаше специално значение, само за него.
Тя си заповяда да се вразуми. Предстоеше й много работа. Имаше голямо домакинство, имаше имот, за който трябваше да си грижи. Предстоеше й да вземе важни решения. Властните аристократи, които не разбираха, че не са добре дошли, нямаха място в нейния свят.
Мередит слезе на долния етаж.
— Сийкомб, ще бъдете ли така добър да донесете кафе в библиотеката? Тази сутрин закъснях и нямам време за закуска.
— Веднага, лейди Мери! — Сийкомб сведе глава, решен да занесе в библиотеката не само кафе. Трябваше да пазят здравето на господарката. Цялото домакинство знаеше, че лейди Блейк води тежка битка, за да държи главата си над водата. Също така знаеха, че техните заплати, макар че понякога закъсняваха, бяха първата й грижа. Сър Джон си беше поживял добре и бе пропилял богатството си; беше срамота, че младата вдовица трябваше да преживее толкова тежки времена. Личност с не толкова силна воля като нейната щеше да рухне под този товар — но тяхната господарка не се отказваше от борбата. Момчетата ходеха на училище, нито един член на домакинството не беше уволнен, пенсиите на старите слуги се изплащаха редовно. За всички беше загадка как Мередит успяваше да се справи. Знаеше се, че и прислугата на съседите, и самите съседи отдавна си блъскаха главите над тази загадка.