Мери поздрави управителя си с топла усмивка.
— Лоши новини ли носите, Стюарт? Изглеждате необичайно сериозен.
— Трябва да поговорим за къщите Лонгууд, лейди Блейк — отговори намръщено Фаркуорсън и сложи ръце на хълбоците си. — Вече не можем да отлагаме ремонта. Покривите трябва да се поправят преди зимата, пътят има нужда от нова настилка. Арендаторите проявяват разбиране, но се боя, че много скоро ще започнат да протестират. Бих казал, че имат всички основания да го сторят.
Мередит неволно пъхна палец в устата си и го засмука. Така правеше още като малко дете, когато беше тъжна. Смяташе с полученото от поредната контрабанда да плати последната сметка от ипотеката на Дюкърс Спини, но тя можеше да почака. Желанието й да си възвърне имота беше отлагано толкова пъти поради необходимите ремонти на къщите на арендаторите, че тя бе свикнала да не се ядосва. А толкова й се искаше да влезе с достойнство в кантората на адвокат Доун във Фоуей и да му връчи банкова полица, срещу която да получи нотариалния акт за земите си. Нито адвокатът, нито който и да било друг от съседите й имаше представа откъде идваха парите. Той предполагаше, че тя успява да пести от домакинството. Нали още по външния й вид личеше, че се пазари за всяко пени.
— Е, добре, Стюарт, наредете да направят ремонта. — След като се подчини на необходимостта, нямаше смисъл да се бунтува срещу съдбата. Наля кафе, захапа един сандвич и прогони разочарованието си, докато разгръщаше сметководните книги.
След като Фаркуорсън си отиде, Мери остана още малко зад издрасканото дъбово писалище, което беше успяло да избегне продажбата на търг, и се загледа през високите прозорци към морето. Морето… два контрабандни товара в месеца щяха да решат проблемите й. Щеше да плати дълговете си и да си върне всички имоти. Но да увеличи печалбата двойно, означаваше двоен риск — особено сега, когато бреговата полиция беше повишила бдителността си. Тя знаеше, че Жак ще се съгласи с предложението й, но дали Барт и другите щяха да поемат този риск? Първо трябваше да попита тях, а после да говори с французина. Днес обаче си имаше достатъчно работа, вместо да седи тук като парцалена кукла и да зяпа през прозореца.
— Сийкомб, до обяда ще бъда в оборите. Ковачът ще дойде всеки момент. Трябва да говоря с него.
— Тъй вярно, милейди! — Слугата й отвори страничната врата и тя излезе навън под топлото лятно слънце. Изпита огромно облекчение, че беше напуснала мрачната библиотека, и заподскача като малко момиченце. Не се притесняваше, че някой ще я види — тук беше заобиколена само от приятели.
Малко преди обед на входа на Пенденис се появи жребецът на лорд Ръдърфорд. Вратите бяха широко отворени. Като забеляза посетителя, един престарял червен сетер наостри уши, но после предпочете да продължи обедната си дрямка. Топлата каменна къща излъчваше приятно спокойствие. Построена пред двеста години, тя се издигаше непроменена сред добре поддържаната градина. Лордът огледа имота с неволно уважение, после привърза юздите на Сарацин за един от каменните стълбове на балюстрадата и изкачи няколкото стъпала до терасата. Там спря и затърси нещо, с което да съобщи за пристигането си. Не видя нито чукче на вратата, нито звънец. Хората от Корнуол наистина бяха странни. Къде другаде можеше да се намери къща, в която всички врати бяха отворени за минувачите? Той направи предпазлива крачка към сумрачното входно антре. Сякаш бяха чули стъпките му, защото зелената врата в задната част се отвори бързо и пред него застана едър мъж с посивяла коса, препасал зелена престилка.
— Сър? — Сийкомб умееше да изразява неодобрение чрез позата си. По мнението на слугата чужди мъже нямаше какво да търсят в Пенденис и той не биваше да ги окуражава.
Демиън веднага разбра, че не е добре дошъл. Тази скрита неучтивост беше характерна за Корнуолските слуги.
— Лейди Блейк вкъщи ли е? — попита той и хвърли зъл поглед към мъжа, който по нищо не приличаше на иконом.
— Не, сър — гласеше краткият отговор.
— Кога очаквате да се върне?
— Не мога да кажа, сър.
Очевидно не му оставаше нищо друго, освен да предаде картичката си — нещо, което се беше надявал да избегне, защото знаеше, че междувременно жертвата му е станала по-предпазлива и вероятно ще го избягва.
— Наистина е лорд Ръдърфорд! Казах ти, че само той има такъв черен жребец! — Следван от млад спаниел с развяващи се уши, в залата влетя Роб. — Добър ден, сър! Как сте? Това е брат ми Тио. Бяхме в селото, долу на кея — добави той, убеден, че Демиън се интересува от тази информация. — Сигурно сте дошъл да ни посетите?
— Наистина дойдох с такова намерение — кимна с усмивка Демиън. — Но разбрах, че сестра ти не си е вкъщи. — Той поздрави сърдечно Тио, който огледа със страхопочитание връзката на негово благородие, кройката на жакета и отлично ушития кожен панталон, който стягаше силните бедра.