— То… този жакет от Уестън ли е шит, сър? — попита, заеквайки, момчето.
— Случайно да. Но не бива да зяпаш така. Това не е признак на добро възпитание. — Лорд Ръдърфорд не намери нищо особено в укора си, но очевидно малкият не беше свикнал да му се карат, защото пламна от срам и забързано се извини.
— О, не бъди толкова срамежлив, Тио — посъветва го Роб. — Така изглеждаш още по-глупав. Негово благородие не искаше да бъде нелюбезен, нали, сър?
Демиън побърза да увери момчетата, че не е искал да каже нищо лошо. Разбира се, че не искаше да бъде нелюбезен, просто бе реагирал автоматично на проявата на любопитство, което му се стори прекалено. Той огледа отново двамата братя и установи не само приликата със сестра им, но и липсата на самочувствие у по-голямото момче. Припомни си собствената си младост и опитите да поправя грешките си и изпита болка. Усмихна се на момчетата и те му отговориха веднага с такова доверие и топлина, че Демиън изпита невероятно облекчение — явно необмислената му забележка не беше успяла да унищожи доброто мнение на тези деца за него.
— Мери вероятно е в оборите — обясни Роб. — Сигурно ще се върне скоро, нали, Сийкомб?
— Не мога да кажа, мастър Роб — отговори с безизразно лице слугата. — Не съм посветен в плановете на господарката. — Той се обърна рязко и изчезна в задната част на къщата.
— Ама че глупости! — Роб погледна учудено след него. — Мери винаги казва на Сийкомб къде отива и кога ще се върне. Той май си мисли, че Мери не иска да ви види. Прав ли съм, милорд?
— Бих искал най-сетне да се научиш да мълчиш, когато е нужно. — Тио, който си беше възвърнал самообладанието, се обърна укорително към малкия си брат. — Какво ще си помисли лорд Ръдърфорд за нас? Искате ли да влезем в дневната, сър? Ще изпратя някого да повика сестра ни.
— Но тя и без това ще се върне скоро — възпротиви се Роб. — И кого ще изпратиш?
— Теб! — изсъска Тио.
Демиън мина през вратата, която Тио му отвори, питайки се дали нямаше да му се наложи да разтървава момчетата.
— Върви и кажи на Мери, че е дошъл лорд Ръдърфорд — заповяда Тио със съзнанието на по-голям брат.
— Виж, тя сигурно е вече на път към къщи. Искаше само да говори с ковача за счупената подкова на Йенс, а той си замина преди десет минути.
— Тя трябва да знае, че имаме гост — не отстъпи Тио и в погледа му блесна гняв.
— О! — Роб явно бе разбрал. — Искаш да кажеш, че трябва да се преоблече, за да посрещне лорд Ръдърфорд, както подобава?
През това време негово благородие оглеждаше с интерес стаята и се правеше, че не чува караницата на братята. Въпреки това не можа да не чуе как Роб прошепна: „Все едно какво си мислиш ти, аз съм напълно убеден, че Мери не се притеснява от тези неща.“ Последва тих писък, шум от боричкане, след което настъпи тишина. Ръдърфорд се обърна с гръб към единствения предмет, който имаше известна стойност в това бедно, макар и с приятно излъчване помещение — красиво японско сандъче, поставено върху малка масичка под прозореца, — и забеляза, че бе останал сам в дневната. Поклати глава, излезе навън и енергично се запъти към обора. Посрещането беше толкова необикновено, че той се почувства в правото си лично да потърси господарката на къщата. Освен това предполагаше, че увлечени от спора си, Тио и Роб са забравили напълно да известят сестра си за посетителя — ако изобщо помнеха присъствието му.
Както очакваше, намери оборите от западната, защитена от ветровете, страна на къщата. Направи му впечатление, че бяха чисти и подредени и очевидно се управляваха добре — което изобщо не можеше да се каже за оборите на Малори Хаус. Мери Трелоуни обаче не се виждаше никъде.
Едно момче седеше на преобърнато ведро с парче хляб и сирене в едната ръка и стомничка бира в другата. То го уведоми, че преди малко е видяло господарката си в плевнята, и Демиън веднага се запъти към навеса с червен покрив. Вътре беше мрачно и прашно и той спря за миг на прага, за да вдъхне дълбоко свежия аромат на сено и да огледа критично грижливо подредените бали. Веднага му стана ясно, че през зимата животните нямаше да страдат от глад. Навсякъде личаха признаци на усърдно управление: вилите и греблата, струпани в един ъгъл, бяха излъскани до блясък, дворът беше изметен, всички бъчви — пълни с дъждовна вода.
— Лейди Блейк? — извика той в тъмната плевня. Отговори му само тишина.