Мередит, която беше горе при сеното, замръзна на мястото си. Какво, по дяволите, си въобразяваше този мъж? Как бе посмял да я последва дори в любимото й местенце, което тя наричаше свое „светилище“? Най-добре беше да не издава присъствието си и той може би щеше да си отиде. Чу се тропот на ботуши по плочките, с които бе настлан подът.
— Минаха много години, откакто за последен път играх на криеница, затова ще ви помоля да ми припомните правилата — извика той и в гласа му звънеше смях. Мери бързо обмисли възможностите. Можеше да продължи да се крие зад голямата купа сено като подгонено зайче, можеше да излезе и възмутено да му заяви, че присъствието му в имота й е нежелано, или можеше просто да обяви присъствието си. Само последната възможност й оставяше малко достойнство, но още докато се колебаеше, на стълбата, която водеше към сеното, се появи грижливо сресаната грива на лорд Ръдърфорд.
— А, ето къде сте били — установи той със спокойно задоволство. — Виках ви, но вероятно не сте ме чули.
— Имам много работа, сър — отговори с леко прегракнал глас тя и сведе очи към сеното. — С какво съм заслужила това удоволствие?
— Удоволствие? Думата прозвуча доста неискрено от вашите уста — отвърна замислено той и стъпи на сеното. През малкото прозорче влизаше сноп светлина, в който танцуваха прашинки, и той можа да види, че тя се е свила в един ъгъл под дебелите греди на тавана. — Мога ли да помогна? — предложи учтиво той.
— Не вярвам, сър. — Мери решително му обърна гръб и се престори, че не забелязва приближаването му. Дяволът да го вземе този нахалник! Защо се появяваше винаги когато тя беше в неизгодно положение? Беше облечена като слугиня от обора, в косите й имаше сламки, лицето й беше цялото в прах. При тези обстоятелства не можеше дори да играе ролята на плашлива, чужда на света вдовица — или поне нямаше да се представи убедително. Но след онова, което бе станало през нощта, тази роля и без това не можеше да убеди лорд Ръдърфорд. — Ако наистина желаете да ми помогнете, лорд Ръдърфорд, отстъпете колкото се може по-тихо! Тези малки същества и без това са уплашени до смърт и се боя, че ще им се пръснат сърчицата. Още са толкова безпомощни…
Вместо да я попита за какво говори, лордът реши сам да го открие. Прекоси плевнята и спря точно зад нея. Слънчевата светлина, която падаше през кръглото прозорче, осветяваше короната от кестеняви коси, която увенчаваше главата й, и това отклони вниманието му. Скромната рокля от избелен муселин беше много по-добра от безрадостната одежда от предишната вечер. Тя разкриваше меките извивки на прекрасното стройно тяло. Стройно, но силно — той отново забеляза твърдостта, която му бе направила впечатление предишната вечер. Тя стоеше почти като войник — сякаш тялото й бе инструмент, който се е научила да контролира. Какво ли правеше по цял ден в усамотението си, за да стигне до този резултат? Това беше възхитителен въпрос и той се надяваше много скоро да намери отговора. Ако не успееше да преодолее безспорната враждебност, която тя проявяваше към него, щеше да се върне в Малори хаус и да си замине.
Той надникна над рамото й и видя, че беше сложила в скута си голямо птиче гнездо с три малки лястовички в него. Клекна тихичко до нея и попита:
— Какво ще правите с тези бебета?
— Майката ги напусна — отговори Мери, учудена от готовността си да му разкаже всичко. — Малките не могат още да летят и тя си отиде. От няколко дни ги наблюдавам. Тя се опитваше да ги научи, но напразно. Тези малки глупачета са ужасно страхливи, макар че са пораснали достатъчно, за да летят. Имам намерение да сваля гнездото долу и да го сложа на някой нисък прозорец. Може би оттам ще се осмелят да полетят.
— По-вероятно е да станат жертва на някоя котка — възрази с усмивка Ръдърфорд.
— Това е вярно, но тук ще умрат от глад — обясни тихо тя. — Мисля, че поне трябва да опитам. Моля ви, слезте пръв по стълбата, за да мога да ви подам гнездото. Внимавайте, защото стълбата се клати. С тази пола със сигурност ще се спъна при слизането, ако трябва да държа и гнездото.
— Мъдро решение — промърмори той. — Ако не бяхте с пола, работата щеше да бъде друга.
Господи, какъв нахалник! Пак си правеше шеги за нейна сметка! После се досега, че забележката бе прозвучала странно. Тя щеше да има смисъл, ако имаше навика да ходи без пола — както току-що бе намекнал негово благородие. Защо, по дяволите, беше толкова умен? Или тя бе прекалено безгрижна? Думите й бяха наистина опасни. Точно това имаше предвид — че ако беше с панталон, изобщо нямаше да се поколебае да слезе по несигурната стълба с гнездото в ръка.
Най-добре да се направи, че не е чула последната забележка.