— Ще бъдете ли така добър да държите гнездото, милорд, докато се изправя? — Стараейки се гласът й да звучи с достойнство, тя му подаде гнездото. Птичетата зацвърчаха страхливо, когато той го пое. Спасяването на птички не бе войнишка работа. Досега беше спасявал другари на бойното поле, жени и деца от плячкосващи мародери и естествено беше стрелял и убивал. Защо тогава е толкова загрижен за участта на тези достойни за съжаление, крехки същества, които нямаха почти никакъв шанс да оцелеят?
Ръдърфорд вдигна рамене и прие посоката, в която го водеше съдбата. Тази посока беше освежаващо нова и той дори се опита да успокои птичетата, като цъкна няколко пъти с език, но те бяха неутешими.
Мери стана, изтърси полите си и нетърпеливо издуха сламата и праха от гънките. По блестящите кестеняви коси също висяха сламки. Не мога да пропусна такава възможност, каза си лордът и въздъхна почти извинително.
— Моля ви, вземете за малко гнездото. — Тя протегна автоматично ръка и го пое, забравила предпазливостта си. — Много сте мръсна — обясни с мека усмивка той, — и тъй като нямате огледало, смятам да ви помогна.
Мери се вцепени под ръцете му, докато пръстите му се плъзгаха по косата й и отстраняваха сламките, перцата и прашинките. Гнездото в ръцете й не й позволяваше да се помръдне и тя изтърпя стоически, докато той изтупа полата й, намести якичката и върза отново влажната кърпа.
— Е, вече изглеждате много по-добре. — Той отстъпи крачка назад и кимна одобрително. — Ако сега ми върнете гнездото, ще се съглася да получа поредната плесница. Тъй като имате позволението ми, този път няма да си отмъстя — освен ако вие не го желаете!
Как можеше този човек да бъде толкова непоносим! Мередит присви очи и около устните й заигра ледена усмивка.
— Защо трябва да ви удрям, лорд Ръдърфорд? Аз съм ви много благодарна за помощта. Ако бъдете така любезен да слезете пръв по стълбата, ще ви подам гнездото.
Ръдърфорд се ухили разкаяно и вдигна ръка като фехтувач, признал, че е улучен.
— Туш, Мери Трелоуни! Хиляди извинения за този тромав дуел! Умолявам ви за прошка!
Защо изпита желание да се засмее? Само преди минута беше готова да го простреля право в сърцето! Цинизмът беше изчезнал от сивите очи, устните, които снощи се присвиваха с досада, сега се смееха и дори арогантността му бе смекчена от приетото поражение. Днес беше друг човек. Господи, каква обезпокояваща мисъл! Мередит се обърна рязко към стълбата и побърза да смени темата.
— От кого узнахте къде да ме намерите? Готова съм да се обзаложа, че не е от Сийкомб.
— Права сте — кимна той. — Сийкомб беше готов да си отхапе езика, преди да ми е казал нещо. За щастие тъкмо когато се готвеше да ме изхвърли, се появи младият Роб.
— О, това обяснява всичко! — Мери неволно се засмя. — А защо не ви придружи?
— Двамата с Тио се скараха — обясни предпазливо Демиън. — И много скоро забравиха за присъствието ми.
— О, боже! — Мери въздъхна и заговори с тих глас, като че имаше насреща си човек, посветен в тайните на семейството: — Бедният Тио постоянно страда от задявките на Роб. Предполагам, че когато едно момче е на петнадесет и съзрява, единадесетгодишният брат е цяло мъчение. Мислех си да пратя Роб в Итън, вместо в Хароу, за да спестя мъките на Тио, но мъжете от семействата Трелоуни и Мередит винаги са учили в Хароу и никой не поиска и да чуе за Итън.
— О, мисля, че няма за какво да се тревожите. Ако помня добре ученическите си години, Тио ще получи помощ от много страни, за да вкара непокорния си брат в правия път. Освен това съм убеден, че Роб ще посвети цялото си внимание на съучениците си от първи клас и няма да се занимава с по-големите. Онова, което става вкъщи, не се повтаря в училище. — Последните думи бяха произнесени с известно нетърпение. Учениците не го интересуваха особено. Ала когато загриженото й лице просветна като по чудо, той веднага съжали за рязкостта си.
— Това е голяма утеха за мен — прошепна Мери. — Толкова ме беше страх, че Тио ще си има неприятности заради Роб. Но вие явно познавате обстановката в тези училища.
Демиън кимна и се зарадва на топлината, която нахлу в сърцето му. Беше прекрасно, че успя да убеди тази необикновена млада дама, която изглеждаше така, сякаш носеше върху тесните си рамене целия товар на света.
Мери видя как сивите му очи изведнъж потъмняха и се почувства неловко. С ужасния циник можеше да се справя по-добре, отколкото с новия лорд Ръдърфорд, от чиито очи струяха хумор и съчувствие. Но поне беше сигурна в своята позиция и в чувствата си, докато си разменяха тези думи. За момент напрежението между тях стана почти непоносимо, след това, за нейно облекчение и разочарование едновременно, той побърза да се върне към нормалните неща.