— Можете да ми дадете гнездото. Аз ще го отнеса долу. Тъй като нямам поли да ми пречат, сигурно ще се справя по-лесно.
Мери стисна здраво устни, но послушно му подаде гнездото. Тъй като не й хрумваше подходящ отговор, тя заслиза след него по нестабилната стълба без да чака помощ. Демиън сложи гнездото върху широката рамка на единствения прозорец.
— Дано да не се появи котката — пошепна тя и загрижено смръщи чело. — Ако останете за момент тук, за да я прогоните, ако дойде, аз ще изкопая малко червеи. Бедните птичета сигурно умират от глад.
— Какво ще направите? — извика смаяно той и раменете му се разтресоха. — О, Мери Трелоуни, вие не преставате да ме учудвате. Наистина ли ще изкопаете червеи за птичетата? И как ще го направите — като уличните хлапета с пръчки и парче извита тел, когато са тръгнали на риба? — Той се облегна на стената и избухна в луд смях. От много месеци не се беше смял така истински. Цялото му тяло се отвори за радостта.
В първия момент Мери се вцепени от смайване, но много скоро разбра откъде бе дошъл този изблик на веселие. Намерението й беше напълно нормално, но като си припомни маскарада, който му беше разиграла миналата вечер — плашливата, свита вдовица Блейк, която мънкаше като плахо момиченце и постоянно изпускаше нещата си от вълнение — престана да се учудва на смеха му. Бузите й се зачервиха от смесица между възмущение и неловкост.
— О, моля ви, престанете — пошепна тя. — Не е чак толкова весело.
— О, напротив, невероятно е — изпъшка той. — Наистина невероятно. Вие сте прекрасна, Мери Трелоуни — една прекрасна загадка, която възнамерявам да разреша.
При тези думи по гърба й пролазиха студени тръпки. Съвсем съзнателно тя даде воля на възмущението си и затропа с крака.
— Престанете, чувате ли! Как смеете да ми се надсмивате! Появихте се неканен в дома ми, проследихте ме чак в плевнята, за да ме подиграете. Няма да търпя повече подобно отношение!
Ръдърфорд спря да се смее, макар че дълбоко в очите му все още святкаха весели искри.
— Веднага ще се опитам да се поправя, като проявя учтивост — заяви той и сложи ръце върху раменете й. Мередит направи крачка назад. Странното усещане, че в стомаха й прехвръкват пеперуди, я обзе отново и тя не се възпротиви, когато той я привлече към себе си.
— У вас има страст, Мери Трелоуни! Страст, с която много искам да се запозная по-отблизо — пошепна той и сложи ръка на тила й. Главата му се сведе към нейната, докато устните им се намериха. Мери затвори очи и вдъхна дълбоко аромата на кожата му — мирис на топло слънце, който се съедини с вкуса му, когато езикът му се мушна в меката й уста. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, той усети кожата й, топла и податлива под тънката рокля; помилва хълбоците й, тънката талия и тя се притисна към него със стон, който дойде от най-дълбоката й вътрешност.
— Велики боже! — промърмори смаяно лорд Ръдърфорд и бавно вдигна глава. — Коя сте вие, Мери Трелоуни? Мисля, че съм омагьосан.
Мередит стоеше под лъч слънчева светлина, притиснала ръка към топлите си, треперещи устни, докато светът престана да се върти около нея и тя осъзна с цялата си яснота в какво положение се намира. Не можеше да отрече, че този мъж я привличаше неустоимо, не можеше да го отрече нито пред него, нито пред себе си. Но какво би могла да стори, за да му се противопостави?
— Мери? Мери? Къде си? — Нетърпеливият глас на Роб пръсна напрежението помежду им като счупено стъкло.
— В плевнята — отговори тя и се запъти бързо към вратата, без да поглежда към мъжа до себе си.
— О, значи си намерила лорд Ръдърфорд — извика зарадвано Роб, когато сестра му се появи на вратата. — Много хубаво, защото ние с Тио го бяхме забравили. Сийкомб каза, че е време за ядене, и ако не побързаш, рибата ще изстине. Готвачката я е приготвила по специалната си рецепта — обясни момчето. — Сигурно ще побеснее от гняв, ако не седнем веднага на масата. Нали, Мери? Не че Хюго, Тио и аз не можехме да я изядем и сами, ако не те бях намерил. — Лицето му засия. — Надявам се, че обичате печена риба, лорд Ръдърфорд?
Мередит примигна смаяно. Роб току-що беше поканил негово благородие на обяд.
— Това е любимото ми ядене — отговори честно Ръдърфорд.
— Много се радвам! Има достатъчно за всички ни, а и Хюго гори от нетърпение да се запознае с вас. — С тези думи момчето пъхна ръката си в тази на лорда, сякаш бяха стари приятели, и го поведе към къщата.
Мери нямаше какво да стори, освен да последва двамата с безизразно лице, опитвайки се да не издаде яда си. Е, присъствието на тримата й братя щеше да сложи край на напрежението между нея и лорд Ръдърфорд и да създаде домашна и весела атмосфера.