— Ако искате да се свържете с „джентълмените“, за да получите стока, трябва да им пратите вест — заговори поучително Роб, който бързо бе забравил укора на сестра си. — Прав ли съм, Мери?
— Не мога да си представя, че лорд Ръдърфорд ще остане достатъчно дълго в Корнуол, за да се свърже с контрабандистите, Роб — отвърна сестра му и гласът и ясно показа, че считаше темата за приключена.
— Все още не съм решил колко време ще остана — отговори развеселено Демиън и видя как очите на Мередит засвяткаха опасно.
— Не можем да ви предложим нищо особено — проговори с измамна мекота тя. — Сигурно скоро ще ви доскучее и ще закопнеете за радостите на лондонското висше общество.
— Питам се как ли стигнахте до това заключение — проговори замислено лордът. — Нима снощи съм оставил у вас впечатлението, че не се забавлявам? Честно казано, чакам с нетърпение следващата официална вечеря.
Мередит прехапа устни. Той я дразнеше безсрамно, а в присъствието на братята си тя не беше в състояние да му се отплати със същата монета.
— Аз пък мисля, Мери, че тук могат да се правят много неща — намеси се Роб. — Ние яздим, стреляме, ловим риба… Не забравяй соаретата, които организирате. Освен това Фоуей е голям град и…
— Ти си още малък и не знаеш нищо — прекъсна го Тио. — В сравнение с Лондон или Брайтън Фоуей е едно най-обикновено село. Прав ли съм, Хюго?
— Напълно прав. Даже в сравнение с Оксфорд Фоуей е едно нищо — заяви най-големият Трелоуни.
— Аз не съм правил такива сравнения — възпротиви се решително Роб. — На път към училище видях много големи градове, да не съм сляп! Но в тази част на страната Фоуей е голям град!
— Да, може би си прав — съгласи се Тио и Роб утихна за миг.
— Как трябва да изпратя вест на „джентълмените“? — попита лорд Ръдърфорд уж между другото, за да даде време на момчетата да се успокоят. В следващия миг му стана странно, че се съобразява така със състоянието им.
— Такива теми не се обсъждат с момчета и дами, милорд — укори го Мери. — Ако говорите сериозно, обърнете се към сър Алджернон Барат. Убедена съм, че ще получите най-точни сведения. — Тя го дари с усмивка, в която имаше толкова чувство, колкото и в млечния пудинг на масата — ала тонът на гласа й го накара да застане нащрек. Въпреки невинната външност, строгата фризура и скромната рокля лейди Мередит Блейк, която седеше начело на семейната маса, излъчваше авторитет, с който той трябваше да се съобразява. Тя току-що му беше наредила — и то съвсем директно — да говори за нещо друго и той се подчини, макар да не разбираше защо трябва да го направи. Може би това беше Корнуолски обичай, разбираем само за посветените…
Скоро след това лордът се сбогува. Домакинята се изправи със сдържано достойнство, за да го изпрати до коня му. За Сарацин се бяха погрижили по най-добрия начин и Ръдърфорд благодари сърдечно на Мередит, докато бавно водеше коня по настланата с чакъл входна алея.
— Ние не сме варвари, сър. Никога не пренебрегваме гостите си и конете им — отвърна хладно тя.
— Не разбирам с какво всъщност ви обидих — намръщи се той и взе ръцете й в своите.
Тя се изтръгна рязко.
— Ако не разбирате, значи сте доста по-малоумен, отколкото предполагах.
— А вие сте много неучтива — заяви кратко той. — Моля, не ми говорете по този начин.
— Най-покорно моля за извинение — отвърна саркастично тя. — Нямах намерение да накърня нежната ви душа — макар вие очевидно да сте убеден, че ви е позволено да ме нападате както и когато искате.
— Целувката ли наричате нападение? — попита той с високо вдигнати вежди.
Мери се изчерви и се ядоса на себе си.
— Нямах предвид това.
— Питам се защо — изрече замислено той. — Имахте пълното право да ме отблъснете, след като си позволих такава волност.
— Вие сте непоносим! — изсъска тя. — Защо постоянно ме предизвиквате?
Демиън въздъхна и посегна към юздите на Сарацин.
— Защото вие сте жена, която изкарва на бял свят най-лошите ми качества, Мери Трелоуни. Но аз ви зададох един съвсем честен въпрос: с какво ви обидих? Отговорът ви заслужаваше подобна неучтивост.
— Джентълменът би подал и другата си буза — отговори сърдито тя, защото никога нямаше да признае, че той беше прав.
— Да, сигурно сте права — кимна спокойно Демиън и се метна на седлото.
— Може би трябваше да търпя и да остана бездейна, докато вие се забавлявахте за моя сметка пред братята ми? Много добре знаехте, че не мога да се реванширам! — изсъска вбесено тя.
— Ето какво ви е ядосало. — Мъжът кимна с разбиране. — Да, права сте. Беше непростимо да се отплатя по този начин за гостоприемството ви. Ще се постарая да ви компенсирам, мадам, когато се срещнем следващия път. — Той обърна коня си, махна й и препусна надолу по пътя.