Мери проследи с поглед черния жребец, докато той изчезна в далечината. Какво ставаше с нея? Един нахалник се бе вмъкнал в добре подредения й живот и го обърна с главата надолу. А тя реагираше като хлапачка и тялото й тръпнеше от страст! На всичкото отгоре я бе видял през нощта на скалите. Доколкото й беше известно, никой в Ландрет и околните села не беше виждал контрабандистите. Според неписания закон местните жители обръщаха лицата си към стената, когато тези хора излизаха да работят. В сърцето й се промъкна страх. Демиън, лорд Ръдърфорд, явно следваше своите собствени закони. Естествено тя също вървеше по свой път, и то отдавна. Но това не бе причина и други да претендират за същата привилегия — особено чужди хора, които не разбираха Корнуол и жителите му, които ги презираха и си въобразяваха, че винаги могат да правят онова, което им харесва.
6
На следващата сутрин Мередит облече костюма си за езда, заповяда да оседлаят старата й кобила и потегли към селото. Ландрет беше рибарско селище, в което човек не можеше да свърши почти нищо, освен ако не искаше да си купи кош с омари или да пийне нещо в кръчмата на Фалкон. Младата жена поведе кобилата по неравния калдъръм на улицата между боядисаните в бяло къщички и се огледа с надежда да види някъде Барт. При това половината от онези, които я видяха, бяха наясно, че водачът е тя. Никой освен Нан, Жак и рибарите, които й помагаха, не знаеше истината и тя се надяваше никога да не я научат. Сигурността й беше в ръцете на тези мъже, в умението им да пазят тайна.
— Ей, момче! — Тя махна на едно хлапе на около шест годинки, босо, с вехто панталонче и мръсна ризка. Момчето се почеса по главата и бавно прекоси тясната уличка.
— Да, мадам?
— Ще ти дам едно пени, ако идеш при Фалкон и кажеш на Барт, че искам да говоря с него.
Момчето хукна да изпълни поръчката и скоро изчезна през черната врата на кръчмата. Беше още сутрин, но там имаха много работа — рибарите се връщаха от улова си в ранните часове, след като бяха заложили кошовете за омари. Сега нямаха друга работа, освен да кърпят мрежите и кошовете.
Атмосферата беше по-потисната от обикновено, разговорите се водеха приглушено, смехът на мъжете беше лишен от обичайната си необузданост. Няколко лица дори гледаха направо мрачно. Дребното момче се огледа в задименото от лулите помещение и много скоро разбра причината за всеобщото униние. Макар че беше още малко, то се изплю гневно на пода. Присъствието на омразната брегова полиция от Фоуей в кръчмата на Фалкон беше нечувано нахалство. Никой не знаеше какво очакваха полицаите. Нямаше да чуят нищо, което да им влезе в работа, това беше ясно. Наистина двамата мъже, облегнати на тезгяха, се чувстваха ужасно неловко и всички в кръчмата го усещаха. Те не носеха униформа, но простите панталони и кожените елеци не бяха достатъчно прикритие. Тайно в себе си и двамата проклинаха глупостта на шефовете си във Фоуей, които нямаха представа какви са хората в Корнуол и смятаха, че е много лесно да ги шпионираш. Появата на чужденец, дори съвсем невинен, беше достатъчна да затвори устите им. На всичкото отгоре някои от рибарите в кръчмата изглеждаха направо страшни. Никой не би искал да ги срещне в тъмна уличка или в безлунна нощ.
Появата, на малкото момче, което се мушна като змиорка през навалицата, не привлече вниманието на агентите. Почти никой не забеляза, че то пошепна нещо на ухото на Барт. Според агентите беше съвсем естествено момчето да е било изпратено от майка си, за да повика съпруга у дома. Малкото, които заподозряха кой бе изпратил момчето, наостриха уши. Щом Мери беше дошла в селото и търсеше Барт, значи предстоеше нещо важно. Вероятно тя не знаеше, че в кръчмата има хора на правителството.
Барт изслуша момчето, тупна го одобрително по гърба и го изпрати да си върви. Всичко беше нормално, не се бе случило нищо необикновено. Той не последва веднага хлапето навън. Остана, за да изпие още едно канче бира и да пусне няколко презрителни забележки по адрес на мъжете на тезгяха — забележки, които засегнатите се помъчиха да отминат с мълчание, макар да бяха заобиколени от група брадати мъже, които открито им се подиграваха. Никой не забеляза, че Люк Треуата напусна кръчмата.
Люк мина покрай Мери, която чакаше отвън на седлото. Двамата не размениха нито дума, но Мери веднага продължи пътя си надолу по улицата и препусна по брега. Нещо бе задържало Барт в кръчмата и Люк ясно й даде да разбере, че е по-добре да не го чака в селото. Барт вече знаеше, че тя иска да говори с него, и щеше да дойде в уречения час в пещерата под къщата. Обикновено се срещаха два часа след падането на нощта. Тогава щеше да разбере какво ставаше в кръчмата.