По-скоро случайно, отколкото нарочно, след известно време тя мина покрай ниския зид, който заграждаше Малори хаус и градините му. Лорд Малори не обичаше посетители и твърде малко хора от околността познаваха къщата и имението. Мери спря кобилата си пред портата и загледа с нескрито любопитство какво става вътре. В градината работеха мъже — плевяха, подрязваха храстите, косяха избуялата трева. Други бяха на покрива, оправяха комините, сменяха счупените керемиди и боядисваха дървените части. Утринният въздух беше изпълнен с удари на чукове и звън на коси. Лорд Ръдърфорд очевидно е наел всички работници, които е успял да намери, каза си с усмивка Мери. Значи възнамерява да остане тук по-дълго — но едва ли лично щеше да ръководи ремонта на къщата.
— Добро утро, лейди Блейк! Каква приятна изненада! Вероятно идвате да ми върнете визитата?
Гласът прозвуча зад нея. Мери беше толкова заета да гледа, че изобщо не бе чула стъпките му. По тялото й премина тръпка, но тя се овладя бързо и реши да не се вълнува от новата им среща. Тъй като беше на гърба на коня, тя имаше известно предимство пред лорда, който беше на земята и това правеше физическия контакт невъзможен. Изви се леко на седлото и се усмихна като кралица.
— Не сме чак толкова свободни в поведението си, сър. Не е редно неомъжена дама да посещава неженен мъж и вие го знаете много добре.
— А прието ли е една млада дама да се разхожда на кон без придружител? — попита той и вдигна високо едната си вежда.
— За млада дама това е недопустимо, сър, прав сте. Но аз не спадам към тази категория. Само най-ревностните привърженици на етикета ще осъдят вдовица в напреднала възраст, че излиза по работа без придружител — отговори любезно тя.
Лорд Ръдърфорд я наблюдаваше с присвити очи. Костюмът за езда от ръждивочервен плат беше по-скоро удобен, отколкото елегантен, но беше много добре ушит, а цветът отлично подхождаше на косата й, няколко къдрички от която надничаха изпод широкополата шапка. Муселиновото шалче беше чисто и добре колосано и красиво подчертаваше упоритата брадичка. Ботушите блестяха и макар че бяха доста стари и боята не можеше да скрие износените места, очевидно бяха от най-добро качество.
— Вдовица в напреднала възраст — повтори замислено той. — Нима искате да чуете някой комплимент, мадам? За съжаление не мога да реша дали трябва да ви направя това удоволствие, или не. — Усмивката, с която я дари, беше зашеметяваща. Топла и изкусителна, тя подвеждаше към лекомислен отговор.
— О, само си помислете колко нелюбезно би било да ме разочаровате — не закъсня да отговори тя, без да има време да помисли. — Трябва да ви кажа, че никой не ми прави комплименти.
— Ами ако винаги се обличате така за светските събития, не се изненадвам — отговори с усмивка мъжът. — Да ви напомня ли, че съм твърдо решен да открия причините за този абсурден маскарад? Облеклото ви със сигурност е част от загадката.
Мери потрепери и в сърцето й нахлу паника. Този човек беше опасен. Кой знае какво щеше да открие, ако започнеше да се рови в живота й.
— Няма никаква загадка, сър. Аз съм само една бедна вдовица, която не може да си позволи да се накичи с рюшовете, които тъкмо са на мода.
— Моля за извинение, мадам, но не е толкова просто. — Лордът вдигна вежди. — Не обиждайте интелигентността ми с такива приказки. Може би успявате да заблудите съседите си, но аз не съм човек, който се оставя да го мамят.
Мередит прехапа устни.
— Всъщност, милорд, изобщо не е ваша работа как се обличам.
— Разбира се, вие имате право — отговори с усмивка той. — Но в последно време животът ми е много скучен и се нуждая от малко развлечение. Убеден съм, че разкриването на малката ви тайна ще запълни празните ми часове.
— Поласкана съм, сър, че ме удостоявате с такова внимание. За мен е чест, че мога да услужа на ваше благородие. — В гласа й звънтеше гняв. Хладната арогантност на забележката му унищожи в зародиш намерението й да се наслади на остроумния разговор.
Мъжът се поклони.
— Честта е изцяло моя, милейди.
— Сигурна съм, че много скоро ще ви омръзне да търсите нещо, което не съществува. — Тя му се усмихна сладко. — Тайните на едно село са несравними с лукса и сензациите, с които вероятно сте свикнали. Помните ли приказката за принцесата и граховото зърно? Винаги се сещам за нея, като си представям как цяла нощ се мятате неспокойно в леглото на Матю Малори.