Хапливата забележка постигна голям успех и Мери изпита облекчение, че беше на гърба на кобилата, следователно недосегаема. Изведнъж лицето на лорд Ръдърфорд стана безизразно, сивите очи се вледениха като морето през зимата.
— Сравнението не е особено смешно, мадам. Тъй като виждам, че обичате подобни забележки, най-приятелски ще ви посъветвам да се въздържате от тях за в бъдеще.
О, не, Мередит нямаше да му позволи да я сплаши. Въпреки че вътрешният глас я предупреждаваше да си мълчи, тя се обърна към него и заяви:
— Знаете ли, лорд Ръдърфорд, засега нашите малко странни нрави ви изглеждат приятно разнообразие, но съм убедена, че няма да преживеете дългата, досадна зима в Корнуол. — Тя не направи усилие да скрие подигравката в гласа си. Беше напълно убедена в правотата на забележката си. Нито един лондончанин не можеше да преживее повече от седмица в суровата зима на областта — тогава пътищата стават непроходими, в морето бушуват грозни бури и хората се затварят в къщите си за седмици наред. Тогава почти не се канят гости, а в неделя черквата често остава празна.
— Сигурно ви прави дяволско удоволствие да вярвате, че съм само една жалка, слаба твар, нали, мадам? Мога да ви уверя, че съм преживял много по-страшни неща и съвсем спокойно мога да оцелея една зима в Корнуол. — Демиън говореше възбудено, в гласа му се долавяше горчивина. Изведнъж осъзна, че се държи като ученик, който се защитава срещу обвинението в страхливост. Защо да се хвали с кариерата си в армията, защо да се оплаква, че е трябвало да я напусне? А той искаше да направи точно това — пред тази почти непозната млада дама, която му се подиграваше безмилостно и с удоволствие го предизвикваше. Не, Мери Трелоуни имаше нужда от урок по добри маниери.
— Трябва да се сбогуваме, мадам. Има неща, които изискват вниманието ми. — Той направи кратък поклон и изчезна през портата. Спря за миг, за да каже няколко думи на градинаря, после продължи към къщата, без да се обърне нито веднъж към Мери, която смушка кобилата си и потегли към къщи. За съжаление фактът, че му бе казала мнението си, не й донесе желаното удовлетворение.
Късно следобед Уолтър се вглеждаше отчаяно в мрачното лице на полковника. Слугата беше започнат да се надява, че тази екскурзия до Корнуол най-сетне ще оправи настроението на господаря му. Сега обаче той седеше и се взираше мрачно в празната камина, бутилката с портвайн беше вече полупразна, а младият мъж стискаше чашата с такава сила, сякаш беше спасителен пояс.
Естествено полковникът издържаше на пиене. Твърде рядко се случваше да му се замае главата — това проличаваше само по блясъка в очите му. Днес обаче виното увеличи депресията, вместо да я премахне. Простият обяд, сготвен от Марта Пери, така си стоеше недокоснат на масичката, но Уолтър не смееше да предложи на господаря си да хапне нещо.
— Нямаш ли си работа, Уолтър, та стоиш и въздишаш като девица преди празника на Света Агнес? — попита мрачно полковникът.
— Моля за извинение, сър — отговори сковано мъжът, но не промени мястото си. Много скоро полковникът отново забрави за присъствието му.
Отвън се чу шум, но той не можа да премине веднага през мъглата на потиснатостта му. Уолтър обаче се стресна и се втурна да отвори големия прозорец.
— Какво става там, по дяволите? — извика камериерът и огледа смаяно събралите се работници, които гледаха към покрива и оживено жестикулираха.
— Какъв е този адски шум? — попита стреснато лорд Ръдърфорд, който най-сетне се бе върнал в реалността.
— Нямам представа, полковник, но май става нещо на покрива. Демиън изруга ядно, мина с големи крачки покрай Уолтър и отиде при работниците.
— Какво се е случило?
— Момчета от селото, милорд! — Мъжът, който отговори, се почеса смутено по главата. — Хлапетата явно са намерили стълбата, но някои керемиди не са стабилни и…
Ръдърфорд вдигна глава и видя на покрива дузина мръсни детски лица. Едно от тях обаче нямаше нищо общо със селските хлапета. За миг сърцето му спря, но той се овладя и извика:
— Роб, слез веднага при мен!
Щом чуха гласа на негово благородие, момчетата се развикаха уплашено и се скриха от другата страна на покрива. Всички се спуснаха долу и на покрива остана само Роб, който се питаше дали трябваше да избяга, или да се подчини на заповедта. Изведнъж кракът му се подхлъзна и една от керемидите се отмести. Демиън проследи с ужас как момчето загуби опора, падна на задника си и се плъзна надолу по стръмния покрив, като диво размахваше ръце. В следващия миг лорд Ръдърфорд направи огромен скок към мястото, където щеше да падне момчето. Ръдърфорд успя да го улови, падна на земята и тялото му пое удара. Ала ръката на момчето се оказа притисната под него и Роб нададе болезнен вик, когато спасителят му се претърколи настрана.