Незнайно по каква причина Мери установи, че всъщност няма желание да се противопостави на волята му. Даже й беше приятно поне веднъж някой друг да вземе решение вместо нея. Тя се усмихна разкаяно.
— Не постъпих добре, като оставих Роб сам. Хюго ще му проглуши ушите с проповедите си!
— Много се надявам малкият да го изслуша, няма да му навреди — заяви категорично Ръдърфорд. — Онова, което не ми харесва, е, че сте ужасно напрегната. Вие сте твърде млада, за да носите целия товар на света върху раменете си, Мери Трелоуни — макар че много говорите за разни вдовици в напреднала възраст. — Последните думи бяха саркастично подчертани. — Имам чувството, че ако не се занимавате с изоставени от майка си пиленца, тримата ви братя ви тормозят с караниците и лудориите си. Искам да знаете, мадам, че възнамерявам да предприема нещо срещу това.
В първия момент Мередит беше толкова смаяна от заявлението му, че не можа да отговори. Макар че трябваше да се ядоса на господарския тон, с който бе изразил намерението си, тя откри зад него искрена загриженост и й стана приятно. Той все още държеше здраво лакътя й и тя беше принудена да върви в крак с него.
— Какво става, лейди Блейк, да не би котката да ви е отхапала езика? — попита той, когато мълчанието се проточи.
— Очевидно ви е много приятно да ме поставяте в неловко положение, сър — прошепна най-после тя. — Виждам, че сте разбрали какви задължения имам. В този момент мога само да мълча… защото ако ви отговоря, ще кажа нещо неприлично… тъй като не мога да ви обезщетя за любезността ви.
— Никога досега не бях чувал такива глупости! — извика лордът. — Не се съмнявам, че нищо не би ви спряло да ми кажете, каквото искахте да кажете! Истината е друга — вие, милейди, просто не намирате подходящ отговор.
— О, вие сте отвратителен — изсъска Мери, неспособна да обори твърдението му. — Не, аз наистина съм твърдо решена днес да не се карам с вас. Начинът, по който се държахте с Роб, ми го забранява. Ще ме облекчите извънредно много, ако престанете да ме предизвиквате — макар че това ви доставя голяма радост.
— А според мен е точно обратното — отговори Ръдърфорд. — Още от първата ни среща вие не пропускахте нито един случай да ме ужилите с обидни забележки — макар и скрити, трябва да призная! Но аз не съм нито глух, нито слабоумен!
Мери го погледна с отворена уста и спря.
— Как можете да твърдите такива неща? Та аз само реагирах на вашите непоносими… — Споменът за целувките му отново изникна ясен в съзнанието й и тя прехапа устни. — Време е да се прибера вкъщи, лорд Ръдърфорд!
— Много скоро ще се приберете. Забравете за момент, че имате задължения към близките си. Искам само да си починете малко, а този разговор не е особено полезен… поне досега — отбеляза той. — Е, ще ме посъветвате ли какво да засадя в тази леха? Не съм запознат с градинските растения, но бях много впечатлен от цветната градина на Пенденис.
Мери нямаше друг избор, освен да се съгласи. А и дълбоко в себе си тя също не желаеше да се задълбочава в другата тема. Ако навлезеха по-навътре в нея, можеше да се получи голямо объркване и тя предпочиташе да се занимае с тези въпроси сама за себе си. Затова посвети вниманието си на градинските лехи и по този приятен начин двамата прекараха двадесетина минути, докато отново си спомниха за Роб.
— Наистина трябва да си тръгвам. — Тя погледна назад към къщата. — Тази вечер Роб ще бъде под грижите на Нан. Вероятно тя ще се зарадва повече, отколкото той.
— Коя е Нан? — попита Демиън и я поведе към къщата.
— Нашата бавачка. В момента главният обект на грижите й съм аз. — Мери избухна в тих смях. — Тя е истински тиран: всеки път, когато ме погледне със смръщено чело, коленете ми омекват. Но без нея нямаше да се справя, а и Роб я слуша.
— Това е истинско щастие — отбеляза лордът и Мери го изгледа подозрително.
— Причината е само в темперамента му — опита се да обясни тя. — Той няма никакво…
— Стига толкова! Не си спомням да съм казал нещо за Роб. — Ръдърфорд се засмя и сложи пръст на устните й. — Не е нужно да ми обяснявате. Не съм критикувал братчето ви. Той не е нито по-добър, нито по-лош от другите момчета на същата възраст. Но не ми казвайте, че не е уморително да живееш с него!
Тъй като пръстът му остана върху устните й, Мередит не беше в състояние да каже нито дума. Винаги когато той й се усмихваше по този начин, тя забравяше цялата си хапливост. Демиън изчака, докато огънят във виолетовите очи угасна, след това плъзна пръста си надолу и го сложи под брадичката й.