— Не — пошепна Мери, защото знаеше много добре какво ще последва. Погледът й се стрелкаше от едната страна към другата. — Не тук.
— Значи някъде другаде? — попита меко той и сивите му очи заблестяха.
— Не! — извика тя, макар да знаеше, че бе предизвикала този дяволит въпрос. Изтръгна се от ръцете му и затича към къщата.
Ръдърфорд я последва с тих смях. Може би не бе прилично да си играе с нея по такъв начин, но той не можеше да устои на изкушението — както не можеше да устои на желанието да я целуне и да усети как гъвкавото й, податливо тяло се гуши в неговото.
Двамата влязоха в библиотеката, където беше толкова задушно, че направо не можеше да се диша. Роб хвърли умолителен поглед към сестра си. Хюго изглеждаше като човек, който бе изпълнил неприятен дълг, а лорд Ръдърфорд с мъка можа да запази сериозната си физиономия. Той изпрати Хюго да се погрижи за колата и да каже на ратая да оседлае Сарацин. След това предложи на пациента си да се изправи бавно.
Роб очевидно се беше възстановил. Когато обвинителните му погледи не намериха отклик у възрастните, той се опита да преглътне гнева си. Настани се в колата до Мери, която държеше юздите на понито. Хюго, който беше дошъл на кон, препусна по желание на сестра си напред, за да уведоми хората от Пенденис за предстоящото им пристигане.
— Беше много мило от ваша страна да ни придружите, лорд Ръдърфорд, но вероятно е трябвало да изоставите някои свои задължения. — Мери цъкна с език, петнистото пони разтърси глава, изпухтя недоволно и потегли каретата.
— За момента нямам нищо важно — отговори с любезна усмивка лорд Ръдърфорд.
— Ще си въобразя, че съм кой знае какво, ако продължавате да ме удостоявате с такова внимание, сър — промълви с медено гласче Мери и сведе поглед.
— Не се притеснявайте, мадам! Ако прекалите, няма да се поколебая да ви сваля на земята.
— Благодарността ми е безгранична — отвърна със същия глас тя.
Лордът се изсмя тихо.
— Вие сте достоен противник, Мери Трелоуни. Искате ли да се уговорим от днес нататък да се сражаваме само с безопасни оръжия?
— Щом вие сте в състояние да се сдържате, сър, значи аз също мога да го направя — поклони се тържествено тя.
— Не разбирам за какво говорите — намеси се сърдито Роб и тонът му накара Мери да се обърне към него. Тя го погледна и веднага разбра какво му беше.
— Ръката ли те боли, миличък?
— Да, и главата.
— Скоро ще си бъдем у дома — увери го тя и помилва с обич рошавата му глава. — Ще си легнеш в твоето легло и Нан ще ти донесе топло мляко с канела.
Лорд Ръдърфорд, който беше изключен от този семеен разговор и видя колко загрижена беше тя, реши, че колкото може по-често ще отвлича Мередит Блейк далече от братята й. Предпочиташе тя да посвещава вниманието си само на него, а и никак не му е приятно да я гледа толкова тревожна. Имаше чувството, че отново вижда пред себе си сведената глава, скръстените ръце и увисналите рамене на вдовицата Блейк — но сега поне знаеше, че това беше само роля. Ролята на майка, която тя бе поела спрямо братята си, беше истинска и по мнението на негово благородие представляваше прекалено тежък товар за нея. Изведнъж той осъзна, че за първи път от много месеци насам бе забравил собствените си грижи. Откакто познаваше тази забележителна жена, беше научил куп нови неща и мрачното настроение от преди беше изчезнало като по чудо.
— Простете любопитството ми, лорд Ръдърфорд… — Мередит прекъсна неочаквано мислите му, — въобразявам ли си, или наистина казахте, че сте били в армията?
— Така ли съм ви казал? — Мъжът смръщи чело. — Не си спомням да сме говорили за армията.
— Не искам да бъда любопитна — отбеляза тя, усетила колебанието в гласа му. — Казахте, че Уолтър успял да ви измъкне от някакъв лазарет… или предпочитате да не говорим за това?
Демиън въздъхна.
— Обикновено избягвам тази тема, но ще ви кажа, че бях с Уелингтън на Пиренейския полуостров, докато тежко раняване в рамото не ме принуди да напусна армията завинаги. Това стана преди около шест месеца.
— Значи затова тази сутрин говорихте за трудности — промълви замислено Мери.
— Абсолютно сте права — потвърди той със сух, почти гневен глас.
— Значи трябва да ви се извиня — опита се да се усмихне тя. — Защото до днес си мислех, че сте едно от многото лондонски контета.
— И не скрихте мнението си, доколкото си спомням — изръмжа той.
— Понякога нападението е най-добрата форма на защита, милорд. Нима войнишкият живот не ви е научил на тази истина?
— Войнишкият живот ме е научил на много неща, но за съжаление все още не знам как се излиза наглава с остроумни вдовици — промърмори със съжаление той.