Мери се направи, че не е чула тази забележка. Твърде много се интересуваше от миналото му, за да се впусне в нова словесна престрелка.
— Трудно ли ви беше да напуснете армията? — Това бе само предположение, но тя веднага разбра, че е улучила право в центъра.
— Дяволски трудно! — Устата му се изкриви в горчива усмивка. — Аз съм войник, откак станах мъж. Не понасям живота в града. Но какво може да стори един мъж, след като вече не е годен за нищо друго, освен да води безсмислени разговори, да седи на игралната маса и да ухажва дами?
— Сигурно е много досадно — кимна сериозно тя. Той я погледна, учуден, че бе разбрала проблема му. — Досега никой освен Уолтър не бе вникнал в чувствата му. Мери се опита да си представи колко монотонен и безинтересен щеше да бъде животът й, ако не беше контрабандата, и наистина разбра какво изпитва новият й познат. Онова, което тя вършеше тайно от всички, изпълняваше различни цели. Първо, пълнеше кесията й с парите, от които имаше огромна нужда, и второ, предлагаше и вълнения и удовлетворение, че има къде да приложи способностите си, и физически, и умствени. Без този вентил тя нямаше да издържи дълго в корнуолската пустош, където животът се състоеше само от ритуали.
— Следва да си потърсите друга задача, която да занимава ума и ръцете ви — посъветва го тя. — Всички хора трябва да имат цел в живота си — нали затова са дошли на света.
— Може би най-после съм я намерил — проговори едва чуто Ръдърфорд.
По гърба й полази сладка тръпка. Този мъж говореше със загадки.
— И каква е тази цел? — попита колебливо тя. Лордът се усмихна самодоволно.
— Да изградя отново наследството си.
Мери мислеше за това, докато стигнаха в Пенденис. Все едно дали му вярваше или не, най-добре бе да отговори съвсем общо.
— Това е достойна задача, сър, макар и малко ограничена. Но мисля, че е добро начало.
— Точно така — съгласи се с широка усмивка той. — Със сигурност е начало!
7
— Какво мислиш, Барт? — Мери гризеше палеца си и наблюдаваше с тревога рибаря, който седеше на каменния блок в дъното на пещерата и смучеше глинената си лула.
— Идеята не ми харесва — заяви той с прямотата, която тя беше свикнала да очаква от него. — Това означава трудности — особено сега, когато бреговата охрана е вдигната на крак. Две нощи в месеца означава два товара. Стават четири нощи, през които ще вървим по пътеката на войната.
— Има хора във Фоуей, които биха се радвали на по-чести товари — възрази Мери. — Не бихме ли могли да доставяме стоката на място, където отиват онези, които искат да купят нещо? Така ще намалим риска. Досега доставяхме стоката индивидуално, но отсега нататък…
— За кое място говориш? — Барт присви очи зад дима на лулата си. Познаваше достатъчно добре Мери, за да знае, че идеята й не е спонтанна, а добре премислена.
— Имам предвид гостилницата „Таралежът и детето“ във Фоуей. Чух, че собственикът е готов да складира стоката и да я продава, стига да… да получи ответна услуга, да речем.
— Кой ти каза това?
— Жак. — Мери избухна в тих смях. — Бил там преди два месеца, пийнал порядъчно от новата бира. Нали познаваш моя приятел Жак! Заговорили се със собственика на заведението по темата бренди и… — Тя вдигна рамене.
Барт стисна лулата си в ръка и се загледа замислено в земята. Мери не посмя да смути мислите му. Знаеше, че не бива да настоява и че без неговата подкрепа никога няма да осъществи блестящия си план.
— Ще говоря с другите — изрече най-сетне той. — Повечето от тях имат семейства, Мери. Парите им трябват, но естествено не искат да рискуват живота си.
— Аз също имам семейство и не мога да си позволя да умра — отговори с лека усмивка тя.
— Понякога се държиш така, сякаш много не те е грижа — промърмори укорително Барт, стана и изчовърка тлеещия тютюн с палеца си. — Значи утре вечер трябва да доставим тези неща? — Той посочи с глава бъчвичките и вързопите, които бяха наредени покрай стените.
— Да, но само ако момчетата от митницата не са решили да правят хайки — отговори с усмивка Мери.
Барт се ухили.
— Имаме късмет. Зетят на Фанси Люк работи като писар за митническата служба. — Той поклати глава с добре изиграно учудване. — Може би пак ще чуе нещо интересно…
Мери кимна.
— Жак препоръча мадейра. Имам намерение да пратя на нашия приятел няколко бутилки. Ако не бяхме получили предупреждение за последната засада, сега нямаше да сме тук.
— Права си. Е, добре, тръгвам! Ако Грег не е научил нищо, утре вечер в единайсет ще докарам понитата пред пещерата.