— Хайде, покажете ми оборите — нареди кратко той. — Аз ще се погрижа сам за коня си. През това време ми донесете бренди и нещо за ядене. Тази нощ изминах много мили по лошите пътища и съм в ужасно настроение.
— Какво става, Хари? — обади се тънък женски глас откъм тъмната дъбова стълба и на площадката се появи възрастна жена с фенер в ръка.
— Пристигна негово благородие от Лондон — отговори мъжът. — Дошъл е да си види наследството.
— Имам нужда от нещо за ядене и от легло — повтори търпеливо Ръдърфорд.
— Ами… не знам дали имаме достатъчно, милорд — отговори старата жена и загрижено смръщи чело. — Май е останало едно парче свинско от вечерята на Хари и…
Демиън потрепери от погнуса.
— Не искам нищо повече от хляб и сирене, жено. Вероятно имате някакви запаси?
— Възможно е — отговори с леко кимване тя. — Сигурно искате да ви оправя леглото в голямата стая? Не сме влизали вътре, откакто го отнесоха, бог да успокои душата му! — Продължавайки да мърмори, тя изчезна в задната част на къщата, отнасяйки фенера.
— Покажи ми оборите, човече! — Ръдърфорд се обърна и махна заповеднически. Хари го последва, увит в грубото си одеяло.
Очевидно оборите на Малори хаус много отдавна не бяха подслонявали благородно животно като Сарацин — ако изобщо някога се беше случвало подобно нещо. Два товарни коня и една стара кранта с хлътнал гръб стояха в три съседни бокса. Останалите бяха празни, а вонящите следи от предишните им обитатели бяха пръснати навсякъде. Лорд Ръдърфорд нямаше сили да изчисти оборите тъкмо в този ранен час на юлското утро. Сарацин трябваше да понесе мръсотията и неудобствата, макар и само за тази нощ. В крайна сметка господарят му не беше по-добре от него. В този миг лордът си обеща за в бъдеще никога да не оставя Уолтър, все едно какво се случва.
Крайщникът сух хляб и парчето сирене, което беше годно само за капана за мишки, никак не допринесоха за подобряване на настроението му. Затова пък брендито беше невероятно хубаво — факт, който не изненада особено негово благородие след сцената, на която беше присъствал на скалите. В тази част на Корнуолското крайбрежие джентълмените очевидно не дремеха и предлагаха добра компенсация за другите неудобства.
Спалнята на братовчеда Матю изглеждаше така, сякаш тялото му все още лежеше вътре. Все пак икономката беше извадила чисти чаршафи, а на безформения скрин беше поставена газена лампа. Лордът помоли за стомна студена вода и бързо я получи. Началното колебание да изпълняват ли заповедите му бе отстъпило място на покорство и усърдие, особено след като той им заговори с острия тон, с който говореше в казармата. Негово благородие се примири бързо с мисълта, че начинът на живот, с който беше свикнал в Лондон, нямаше нищо общо с живота в Корнуол. Така например той можеше да се появи неканен във всяка от къщите, които принадлежаха на семейство Кейли, независимо в кой час на деня или нощта, и щяха да го посрещнат, сякаш беше светло утро и всички са го очаквали нетърпеливо. Само че в тези къщи работеха цели армии от слуги — съвсем различни от намусения стар иконом на братовчеда Матю. Всъщност той беше вече негов слуга, ако събереше смелост да остане още някой и друг ден в тази къща. Ръдърфорд въздъхна примирено, угаси лампата и се мушна във високото легло. Подуши недоверчиво — чаршафите миришеха на мухъл, но поне не бяха влажни. В чуждите страни беше виждал и по-лоши неща, но тогава още не страдаше от болки в ставите. Но онова, което очаква войника по време на поход, естествено се различава от атмосферата в собствената му къща в страна, където цареше мир.
Малката пещера беше хладна, суха и празна като килера на мама Хубърд. Мередит отиде в задната част и там скалата сякаш я погълна. Входът към тесния тунел, който беше висок и широк колкото да може да мине едно слабичко пони, бе скрит зад един издаден скален блок в края на пещерата. Самият тунел се разширяваше навътре и накрая се отваряше в нещо като зала, където гореше само един фенер и хвърляше призрачни сенки върху изгладените от времето стени. Шестте понита, на които бяха натоварили стоката, погледнаха без любопитство стройната фигура — те се интересуваха много повече от съдържанието на торбите със слама, които бяха окачени пред муцуните им. Нали вече бяха изпълнили задачата си. Вързопи, сандъци, пакети и бъчвички бяха струпани покрай стените и Мередит огледа резултата от работата си със заслужено задоволство. Днешната стока щеше да им донесе добра печалба. Собственият й дял тъкмо щеше да покрие последната част от ипотеката за четиридесетте хектара земя, които толкова искаше да си възвърне. Процесът на връщането вървеше бавно, но поне не спираше. Освен това сега разполагаше с достатъчно средства, за да плати училищната такса на момчетата за следващата година.