Мередит взе фенера и излезе от пещерата, като мина през изхода в дъното й — пътека, която водеше нагоре през скалите и завършваше в непроницаема стена. Стройната фигура обаче не спря, само се протегна нагоре и блъсна парче скала в покрива на тунела. Скалата падна е глух трясък върху дебелото одеяло, постлано там, за да приглуши шума от удара. Мередит се мушна през отвора с движения, които издаваха опитност, наведе се да вземе фенера и намести парчето скала отново на мястото му. Озова се в малък килер. По дървените етажерки бяха наредени буркани с туршия, гърнета с масло и пити кашкавал — все продукти, които снабдяваха домакинството с всекидневната храна. Не се виждаше нищо скъпо и луксозно.
Мери свали ботушите си, вдигна ги внимателно и се запъти по чорапи към голямата кухня, стоплена от висока черна печка, където цареше тишина. Чуваше се единствено ритмичното чукане на часовника над масичката за сервиране. Беше два и половина. Членовете на домакинството щяха да се пробудят най-рано след няколко часа. Тя продължи пътя си, мина покрай задната стълба и отвори зелената врата, която отделяше стаите на слугите от главната част на къщата.
Преди преждевременната си кончина преди три години сър Джон Блейк беше успял да прахоса по-голямата част от семейното наследство. Дори големият турски килим в залата липсваше и стъпалата на Мери скоро изстинаха. Якобинската дъбова маса под двойния прозорец обаче беше успяла да се изплъзне от чукчето на аукционера, вероятно заради лошото си състояние — но тежката сребърна табла и китайската урна, които някога стояха върху нея, бяха продадени. Мередит вече бе престанала да страда от прахосничеството на починалия си съпруг. Тя изкачи безшумно широката, извита стълба, мина през галерията на певците, откъдето се виждаше цялата зала, и се вмъкна в голямата спалня.
— Нан! — извика стреснато тя. — Какво правиш тук? Възрастната жена, която бе полегнала на тапицираната кушетка, подскочи в съня си и примигна срещу светлината на фенера.
— Ето те най-после, детето ми — промърмори тя. — Не е редно да се прибираш толкова късно. Много добре знаеш, че не мога да заспя, ако не знам, че си на сигурно място в леглото си.
— О, стига глупости, Нан! — Мередит свали плетената шапка и седна на леглото, за да събуе чорапите си. — Какво може да ми се случи?
Нан вдигна очи и ръце към небето.
— О, нищо, нищичко! Какво можело да й се случи? — Тя наля вода от стомната в порцелановия леген. — Ти се занимаваш с контрабанда, а властите много искат да пипнат проклетите контрабандисти, права ли съм? Как смееш да ми говориш тогава, че няма какво да ти се случи! Знам, аз съм само една глупава стара жена, която те е отгледала, която се грижи за теб, откакто беше бебе в люлка. Естествено това не ми дава право да се притеснявам…
Мередит не направи опит да спре страстната реч на старата си бавачка. Знаеше, че по този начин Нан освобождаваше душата си от страха. Продължавайки да я укорява, старата жена й помогна да се съблече и нахлузи нощницата й през главата; накрая освободи тъмната кестенява коса от стегнатия кок, който бе държал буйните коси под шапката, и методично прокара стотина пъти четката през нея въпреки възраженията на Мередит, че е твърде късно за разкрасителни процеси.
— Докато съм жива, няма да позволя да си легнеш с неизчеткана коса — заяви твърдо Нан. Накрая тя настоя Мередит да си легне по-бързо и я зави грижливо с пухкавата завивка.
— Не мога да си представя, че ще дойде ден, когато ще престанеш да ми заповядваш — прошепна с усмивка лейди Блейк и се отпусна уморено на възглавницата. Едно беше да водиш банда от Корнуолски контрабандисти и съвсем друго да отстояваш правата си срещу Нан Трегарон, решена да поддържа реда на нещата, както тя го разбираше.
2
Лорд Ръдърфорд се събуди, когато някой дръпна пердето по месинговия прът. Той отвори очи и изпита безкрайно задоволство от великолепната гледка: облян от ярка слънчева светлина, до прозореца стоеше верният му Уолтър.
— Божичко, колко се радвам да те видя, драги! — Лордът седна, изкриви лице в гримаса и се облегна на таблата на леглото.
Уолтър наблюдаваше негово благородие с предпазлива загриженост; веднага забеляза, че настроението му, което в последно време беше почти винаги мрачно, днес отново не дава признаци за радостно очакване на новия ден. Слугата забеляза и внезапната болка в сивите очи и си направи съответните заключения. След дългата нощна езда, последвана от неприятната инспекция на наследената къща, не беше никак чудно, че рамото на полковника отново се обаждаше.