— Сигурно ви е било много трудно да намерите къщата, милорд — проговори почтително слугата. — Предполагам, че ще пожелаете скоро да си заминем? — Това беше колкото въпрос, толкова и становище, отработена техника, която господарят му познаваше много добре. Тя даваше възможност на Уолтър да изкаже мнението си, като едновременно с това запази дискретността на слуга спрямо господаря си.
— Значи ти не хареса Малори хаус, Уолтър? — Демиън седна в леглото и огледа спалнята, покрита с дебел слой прах. — Дадоха ми да разбера, че братовчедът Матю е починал в това легло — отбеляза с привидна небрежност той и потупа възглавницата.
Разхвърча се перушина.
— Не бих казал, че това ме изненадва — отвърна Уолтър. — Онези двамата долу не могат да различат левия си крак от десния. Извинете, милорд, но това не може да бъде дом на джентълмен!
— По принцип съм склонен да се съглася с теб — кимна с усмивка лордът, стана от леглото и се протегна с удоволствие. — Твърде е възможно уважаваният ми братовчед да не е бил джентълмен. Макар че това изглежда невероятно, като имаме предвид кои са предците му. Увериха ме, че те винаги са съзнавали какво дължат на произхода си. Все пак той е втори братовчед на херцога, нали разбираш?
— Разбирам, милорд — отговори сковано Уолтър и се обърна да отвори куфара, оставен на рамката на прозореца. — Позволете да се погрижа за рамото ви, полковник!
— Не помниш ли, че преди шест месеца оставих армията? — изсъска сърдито Демиън и горчивият тон в гласа му беше повече от очевиден. — Вече нямам нищо общо със званието полковник. — Той свали нощницата си, застана пред отворения прозорец и се загледа към занемарената градина. Стройната му, силна снага сякаш вибрираше от жажда за действие. Цялото му същество излъчваше нетърпелива енергия.
— Заслужихте си го, милорд — със или без раняването. — Уолтър говореше с твърда решителност. Какво от това, че полковникът можеше да му откъсне главата за такива думи. Не за първи път се сблъскваше с лошото му настроение — и със сигурност не за последен. — Моля да седнете, милорд…
За облекчение на Уолтър полковникът приседна без повече коментари на рамката на прозореца. Само лицето му бе изкривено в мрачна гримаса, защото знаеше какво ще последва. Огромните ръце на войника се плъзнаха с неочаквана деликатност по назъбените ръбове на дългия белег на рамото му, за да го намажат с мехлем.
— Кога възнамерявате да си тръгнете, милорд? — Уолтър се върна на темата, стараейки се да отклони вниманието на своя господар от мрачните мисли, които бяха отговорни за лошото му настроение. Обикновено тези му опити не постигаха успех, но въпреки това трябваше да пробва, ако не искаше негово благородие да изпадне отново в някоя от ужасните депресии, които го преследваха, откакто службата му при херцог Уелингтън на Пиренейския полуостров бе завършила така внезапно.
— Не съм сигурен, че трябва да бързаме толкова — отговори по-спокойно Демиън. — Пък и къде другаде ни очакват по-примамливи перспективи.
— Прав сте, милорд. — Уолтър въздъхна. — На масичката има гореща вода, за да се обръснете. Щом ще останем известно време тук, най-добре е да се погрижа за къщата. Трябва да я направим поне малко обитаема, нали? Да не говорим за оборите — добави с усмивка той. — Сигурно Сарацин няма да се възстанови толкова лесно от преживения шок.
Лорд Ръдърфорд се изсмя безрадостно и се зае да точи бръснача си на кожения каиш.
— Конят е имал и по-лоши убежища, Уолтър, също като нас. Е, признавам, че не са били много по-лоши, но аз имам намерение да направя сегашното ни убежище наистина удобно за живеене. Никога не съм понасял занемаряването. — Изведнъж, без да я е викал, пред вътрешния му взор се появи крехка фигурка, размахала къс меч, а в ушите му отекна звънък, мелодичен смях. В случай че не беше разбрал погрешно цялата ситуация, снощи той беше попаднал на много интересна находка. Трябваше да разбере кое бе момчето, което ръководеше контрабандистите и това сигурно щеше да му струва доста главоболия. Той беше наследник на херцог Кейли и не му подобаваше да общува отблизо с банда негодници, но все пак това беше много по-привлекателна перспектива, отколкото да се изложи на загрижеността на майка си и на острите критики на баща си, който непременно щеше да го поучи за задълженията на един толкова високопоставен наследник. Някой ден, каза си развеселено Демиън, ще си взема жена и ще преустроя основно тази стара къща; но засега времето в армията беше твърде скорошно, твърде живо в съзнанието му и не му позволяваше да мисли за нищо друго — все пак бе отишъл на война само двадесетгодишен.