Лорънс Уат-Ивънс
Жена в безкрайността
Молбата му очевидно изненада комисията, която трябваше да се произнесе по неговия случай. Досега никой не се бе обръщал към комисията с подобна мотивировка. Крисуъл така и не разбра дали в края на краищата решението се ускори, или не.
Споменът отново изплува в съзнанието му, когато ченгетата го помъкнаха към колата. Идвал ли е някой друг с подобна молба? Ще му повярват ли? Още пазеше пропуска, който пазачите му бяха дали пред входа на Пропастта. Пък и нищо нередно не беше сторил. В най-лошия случай просто щяха да го отпратят обратно, тъй че да си остане при своите. Докога? Докато не се побърка от тези безкрайни преходи.
Ако го пуснеха, не му оставаше нищо друго, освен сам да се върне в Пропастта. Вече знаеше всичко, което му бе нужно, ала и този път не намери онова, което търсеше. Ако се беше взел в ръце и следваше създадените от самия него правила, този свят отдавна щеше да е зад гърба му. Но като видя Карен сама, не издържа, предаде се. Вместо да провери набързо и веднага да се върне обратно в Пропастта (както възнамеряваше да стори и както вече се беше случвало с отвратителна повтаряемост четиринадесет пъти), той я проследи до дома й и започна да го наблюдава.
Крисуъл си спомни как надничаше през прозорците, прикривайки се зад храсталаците в градината. Как тя се връщаше с покупките, как се разхождаше с мъжа си… Всичко бе като далечно ехо от друг свят. Спомни си как у него първо пламна яростна омраза към съпруга й, а сетне и решението на всяка цена да го убие и да заеме мястото му. Впрочем едва ли би се решил на подобна постъпка. Поне засега. Но ако разочарованието щеше да го следва във всеки нов свят — си мислеше Крисуъл, — не бе изключено да се подаде на това зловещо изкушение. Но неговите двойници имаха същото право на живот, точно толкова права върху Карен, колкото и той самият. А това означаваше, че както и да се подредят обстоятелствата, замисленото от него щеше да си бъде чиста проба хладнокръвно убийство. Най-лошото обаче е, че номерът не става. Та нали вече минаха пет месеца от смъртта й, няма как да ги върнеш. Но Карен сигурно ги помни, ще иска да си говорят за събития, от които той си няма и представа. За работа, за приятели… Той просто бе изпаднал от хода на времето, загубил бе ориентация, а трябваше да се отчита и всичко онова, което различаваше тази реалност от неговия роден свят! Сигурно имаше такива различия и навярно те не бяха свързани със смъртта на Карен…
Крисуъл седна в колата, осъзнавайки с благодарност, че ченгетата дори не му нахлузиха белезници. Стори му се, че те повярваха на думите му. Самата му физиономията вече бе някакво убедително доказателство, пък и реакцията на Карен. Когато го закараха до вратата на дома й, тя без сянка от съмнение в гласа си потвърди: „Не този! Това е моят съпруг!“.
След това се появи мъжът й — нейният истински мъж, от този свят. Тогава раздразнението й, предизвикано от недоумението на ченгетата, се смени с пълно объркване. Тя гледаше ту единия, ту другия — различаваха се само по дрехите. Ченгетата, естествено, също забелязаха сходството и един от тях запита:
— Кой все пак е вашият съпруг?
Карен ги огледа и в очите й застинаха страх и неувереност. У Крисуъл пламна предателското желание да излъже и така — с измама — да завладее Карен. Но го потисна, макар и с труд, отказа се — едва ли щеше да понесе уплахата и объркването й.
— Този е съпругът й — каза той, — а аз съм от пресечно време. Дойдох тук през Пропастта, защото исках да видя двойника си.
Което не беше съвсем точно. Истината е, че най-много от всичко му се искаше да няма двойник в този свят. Дошъл бе да види Карен. Но как да го обясниш там, пред прага на нейния дом, под изумения й поглед. Затова излъга и позволи на ченгетата да го помъкнат към участъка.
По пътя Крисуъл не обели и дума. Когато колата спря на „Каригън стрийт“, пред входа на участъка, той продължи да седи на мястото си. Едно от ченгетата слезе от колата, заобиколи я и отвори неговата врата. Крисуъл се измъкна послушно, обърна се и замръзна. Точно зад гърба му паркираше стар червен шивролет, зад волана седеше двойникът му, а до него — Карен.
— Защо са тук? — нервно попита арестуваният.
— Трябва да решат дали да отправят обвинение към вас — отвърна ченгето.
— Господи! — изстена Крисуъл, с мъка сдържайки сълзите си при мисълта, че Карен (макар и друга, не неговата Карен) може да го даде под съд.
Двойниците седяха в колата, очаквайки да го въведат в участъка. Макар да знаеше, че тя няма да го чуе, Крисуъл все пак извика:
— Прости ми, Карен!
После го помъкнаха нагоре по стъпалата.