Трябваше да разкаже всичко така, както си беше. Под настойчивия поглед на Карен (Крисуъл се правеше, че не я забелязва) той разказа за автомобилната катастрофа — как онзи пиян идиот не успя да овладее кормилото и мерцедесът му се вряза в стария червен шевролет. Карен беше буквално сплескана, с обезобразено от стъклата лице. Крисуъл вдигна очи към нея само веднъж. И прочете изписания върху лицето й ужас — същото изражение, което видя в моргата. Бяха я позакърпили, понапудрили раните върху лицето й, но това вече не беше тя. Пред него лежеше безжизнена кукла.
Разбира се, нямаше никакъв смисъл изобщо да споменава за Пропастта — в този свят също имаше Пропаст. Но пък им разказа за специалната комисия, която в неговия свят решаваше кой има право да влиза и излиза от Пропастта. В тукашната реалност никой никога не бе създавал такава комисия. Всеки можеше да хлътне в Пропастта, стига да бе изслушал поне една лекция за паралелните светове или да бе попрелистил кратката история на този феномен. Всеки, който бе предупреден за нищожните шансове да се завърне обратно в собствения си свят, а и за опасностите, дебнещи пътешестващите между световете.
Тук процедурата бе проста. Идващите ги обискираха, принуждаваха ги да отговорят на няколко въпроса, а след това ги пускаха. Когато го освободиха, той тръгна направо към „своя“ дом. Както бе правил същото цели четиринайсет пъти преди това.
Никой не му отвори, когато позвъни. Крисуъл извади ключа си, но куражът мигом го напусна. Ами ако и ключът е същият? Възможно бе дори такова сходство между световете! Ако влезеше, това щеше да е нарушение на закона. Докато се колебаеше, Крисуъл забеляза приближаваща към къщата непозната синя кола и безпогрешно разпозна седналия зад волана свой двойник.
Отказа се. Нямаше никакви намерения да краде жената на двойника си. Сигурно сред безкрайното множество от светове, които Пропастта свързва в едно, би трябвало да има и такъв, в който Карен е жива, а той самият — мъртъв. В това Крисуъл не се съмняваше. Нещо повече — вярваше в него тъй дълбоко, както искрено религиозните хора вярват в Бога. И се бе заклел да намери този свят — света, в който Карен го очаква, самотна и страдаща като него самия.
Отдалечи се с бързи крачки, за да не бъде забелязан около къщата. Пое към Пропастта, към своя шестнадесети опит. Но не се бе отдалечил и на две пресечки от дома, когато покрай него премина червеникавият шевролет. Зад волана му седеше Карен. Караше внимателно и предпазливо както винаги, Крисуъл застина като хипнотизиран от появата й. Карен, сама, връща се у дома… В отсъствието на съпруга, който сигурно би разрушил илюзията, тя приличаше толкова много на собствената му жена, че Крисуъл не издържа. Обърна се и тръгна след нея — с наслада проследи как вкарва колата в гаража, как вади от багажника покупките, как спира пред прага и рови в чантата, за да извади ключовете…
Крисуъл се скри в храсталаците — ей така, просто да погледа, да зърне за миг късче от живота, който оня пиян кретен му отне. Само мъничко, Господи, съвсем мъничко… Но това мъничко се удължаваше и удължаваше, а той все не можеше да откъсне очи… Изгуби всякакво чувство за предпазливост и реши, че е нереален, невидим за другите. Та нали той е там, вътре в дома, близо до Карен. Как тогава може да бъде и тук, в храстите?
Все пак го забелязаха. Двойникът тайно позвънил в полицията и сега Крисуъл трябваше да обяснява всичко на един сержант и двама офицери. Когато свърши, погледна Карен, която се разрида сред настъпилото неловко мълчание. И той не успя да сдържи сълзите си. Но тя се обърна към другия. Съпругът й я прегърна, притисна я до себе си и поглади косите й. Желаеше да я утеши, ала в погледа му се четеше и недоумение, и жалост, и гняв.
— Госпожо — наруши мълчанието сержантът, — ще направите ли оплакване срещу този гражданин? Ако не, ще го изпроводим до Пропастта. Така постъпваме с всички нежелани гости. Ако се оплачете, ще сторим същото, но преди това ще бъде съден.
— Пуснете го — рече двойникът.
— Благодаря ви — произнесе Крисуъл.
Двойникът погледна жена си, после се вгледа в него:
— Желая ви успех.
— Благодаря — промълви самотникът. — Сержант, ако някой ще ме придружи до Пропастта, готов съм да тръгна веднага.
Сержантът кимна.
След около половин час Крисуъл наближи вратата. В този свят имаше врата. Зееше в полуразрушената ограда, скована набързо от шперплат и други вехтории навярно още в първите дни след появата на Пропастта. Личеше, че тогава тук са царели паниката и объркването. Сега край оградата властваше спокойствието. Отнякъде струеше слънчева светлина. От някое друго пространство, от някой друг свят, където Пропастта все още не бе покрита отгоре. Крисуъл само леко се приведе и хлътна през вратата. И светлината изчезна…