Рей Бредбъри
Жената е краткотраен пикник
Темата бяха жените, поотделно и като цяло.
Мястото беше кръчмата на Хийбър Фин, невинаги отворена, но винаги открита за разговори в град Килкок1, ще ме прощавате за намека, окръг Килдеър, край река Лифи, някъде на север и определено далеч от Дъблин.
И в кръчмата, макар и полупълна с мъже, но кипяща от разговори, темата наистина бяха жените. Бяха изчерпани всички други теми: ловджийски кучета, коне, лисици, бира, както и сериозният въпрос за побъркани тъщи, които ти се месят в живота, и сега разговорът се бе върнал към жените в чистото им състояние: недостъпни. А дори и достъпни, напълно облечени.
Всеки от мъжете повтаряше другия и следващият се съгласяваше с първия.
— Ужасният факт е — за да поддържа жегата, каза Фин, — че в цяла Ирландия няма място, което да е достатъчно здраво или сухо, за да легнеш съзнателно и да се изправиш с радост.
— Улучи право в десятката — каза Тимълти, шефът на местната поща, наминал за едно бързо, докато в пощата го чакат само десетина души. — Няма и един акър път, който да не е под зоркия поглед на свещеника или пък извън вниманието на съпругата, дето да се отдадеш на физическо образование, без да те забележат.
— Навсякъде е блато — закова го Нолън — и никъде няма утеха.
— Няма никаква радост — просто каза Риърдън.
— Уф, това го чувам поне за хиляден път тази вечер — възрази Фин. — Въпросът е какво можем да направим?
— Ех, ако някой можеше да спре дъжда и да изгори свещениците — въздъхна Нолън.
— Би било страхотно — извикаха всички и пресушиха напитките си.
— Това ми напомня за оная трагедия с Хулихън — каза Фин и напълни чашите. — Спомняте ли си я?
— Разкажи я, Фин.
— Ами, Хулихън обикалял с оная жена, дето не била Мадона, ама не била и лански картофи, и минали покрай удобно място, което приличало повече на равнина, отколкото на блато, и Хулихън казал: „Я изтичай в онуй мочурище. Ако издържи, и аз ще дойда.“ Е, тя изтичва, завърта се и — потъва! Даже с ръка не я бил докоснал. Изчезнала преди той да успее да извика: „Не!“
— Истината е — прекъсна го Нолън, — че Хулихън й хвърлил въже. Но тя го увила около шията си, вместо около китката си и се удушила, докато я изтегли навън. Но твоята версия по̀ ми харесва, Фин. Нали знаете песента за тая история?
И ето че Нолън запя и скоро всички подхванаха:
— Та всичко започна оттогава — каза Нолън. — Излишно е да споменавам, че Хулихън полудя. Когато си мислиш едно, а се случи друго, човек се побърква. Сега го е страх да пресече и павирана улица, без да провери дали няма да затъне. Да продължавам ли?
— Няма смисъл — внезапно извика Дуун, висок не повече от метър и половина, но ужасно бърз в измъкването от кино преди националния химн, местният Химнов спринтьор, както е известен на всеки. Изправил се на пръсти, той заудря с юмруци във въздуха и шумно изрази протеста си: — Каква полза от всички тез празни приказки през последните хиляда нощи, когато е време за действие? Даже изведнъж да заприиждат женски без петънце по дрехите и с идеално прави ръбове на чорапите, какво ще ги правим?
— Вярно е — призна Фин — В Ирландия Господ съблазнява мъжа само за да му откаже.
— Само мъки и терзания — прибави Риърдън. — Аз даже не съм мачкал старото гадже на Адам Ева късно вечер на последния ред в кино „Гейти“!
— Кино „Гейти“ ли? — ужасено извика Нолън. — Ха! Веднъж се промъкнах там в тъмното и си намерих момиче, дето приличаше на лудуваща в потока сьомга. Когато включиха светлините, видях, че съм взел причастието от трол, живеещ под моста Лифи. Веднага се втурнах да се самоубия с пиене. По дяволите „Гейти“ и всички мъже, които отиват там в преследване на мечтите си и откриват само кошмари!
— Което ни оставя само мочурищата за престъпно облекчение. Дуун — попита Фин, — имаш ли някакъв план, ти с тая твоя голяма уста, закачена на малкото ти тяло?
— Имам! — отвърна Дуун, който не можеше да стои мирно и размахваше юмруци във въздуха, докато танцуваше под някаква своя си мелодия. — Трябва да признаете, че блатата са единственото място, дето Църквата не е стъпила с изисканите си крака. Но и място, дето някое побъркано момиче може да изпита волята си да предизвика тресавищата. Щото е вярно, само един скок, ако не внимава, и после няма да има де да й сложат надгробния камък. Слушайте сега!