Дуун застана неподвижно, така че всички да могат да се наведат към него с широко отворени очи и наострени уши.
— Трябва ни военен стратег, гений на научното проучване, който наново да създаде Вселената и да преправи жената. С една дума… Аз!
— Ти! — извикаха всички, сякаш ударени в колективния си корем.
— Аз имам чука — рече Дуун. — Ще ми подадете ли пироните?
— Закачи картината — каза Фин — и я намести както трябва.
— Тази вечер дойдох тук с победна мисъл — продължи Дуун, спал късно до обед и върнал се в леглото в три, за да смели видяното и да преправи бъдещето ни. — Вижте сега, ако продължаваме да дрънкаме празни приказки и да си късаме нервите, луната ще изгрее и пустошта и лакомите мочурища ни чакат. Велосипедите ни лежат в гробища от кормила и спици. Заради великата цел, не трябва ли да натиснем педалите и с вени, кипнали от смела кръв и бренди, веднъж завинаги да заковем блатата, да направим постоянна карта, да скицираме враждебните и невинните наглед равнини, да изпитаме тресавищата и да се върнем със сигурна информация, че зад фермата на Дуули има поле, в което, ако не се движиш бързо, потъваш със скорост от пет-шест сантиметра в минута? И че после идва пасището на Лиъри, в което собствените му крави трябва да преживят със светкавична скорост, за да оцелеят на оная нестабилна почва и да се върнат живи на пътя? Няма ли да е добре, ако през остатъка от живота си знаем това, за да можем да отбягваме тези райони и да търсим по-здрава почва?
— Боже мой! — възхитено възкликнаха всички. — Добре ще е!
— Тогава какво чакаме? — Дуун се втурна към вратата. — Допийте си чашите и яхвайте велосипедите. В невежество ли ще живеем, или най-после ще излезем на терена, както Бог е повелил?
— На терена! — Мъжете пресушиха чашите и избутаха Дуун през вратата.
— Време е! — извика Фин, след като кръчмата се опразни. — Време е!
Едва бяха излезли на пътя, полетели напред с развети поли на палтата, сякаш пред тях се намира раят, а отзад ги гони Луцифер, когато Дуун посочи с изследователския си нос:
— Това е нивата на Флаърти. Ужасно бързо. Потъваш с трийсет сантиметра в минута.
— Леле Божке — каза някой от потните велосипедисти, — може и да не стигнем до отсрещния край!
— Той ще е първият и последният, и помежду това няма да има никой — призна Фин, който беше настигнал групата.
— Къде ни водиш, Дуун? — задъхано попита Нолън.
— Скоро ще видите! — отвърна Дуун.
— А когато стигнем там — рече Риърдън, внезапно поразен от нова мисъл, — коя ще е жената в изпитанията на мочурищата?
— Вярно бе! — ахнаха всички, когато Дуун се отклони от пътеката, яростно натиснал педалите. — Ами че тук сме само ние.
— Някоя вавилонска блудница? — предложи Фин.
— И коя ще е тя?
— Гледате й задника! — извика Дуун, целият сякаш в мъгла от скоростта. — Аз!
— Ти!
Това едва не предизвика масово сблъскване. Но предусетил тази възможност, Дуун изкрещя:
— Ако всичко мине добре, ще има и още изненади. А сега, за Бога, натиснете контрата. Пристигнахме!
Бе валяло, но тъй като постоянно валеше, никой не забеляза. Сега дъждът се разтвори като завеса в театър, за да разкрие:
Горското пасище на Бранигън, което започваше във влага, за да се загуби в мъгла.
— Пасището на Бранигън! — Всички удариха контра и се заковаха на място.
— Няма ли тайнствена атмосфера? — прошепна Дуун.
— Има — промълви някой.
— Предизвиквате ли смелостта ми?
— Направи го — единодушно отвърнаха всички.
— Но сериозно ли говориш, Дуун?
— Господи — каза той. — Иначе няма да е истинска проверка за тресавище. Но трябва да са двама души. Аз, естествено, ще играя ролята на жената. И някой доброволец от вас.
Възседнали колелата си, мъжете се отдръпнаха назад.
— Проклет да си с тая твоя научна логика — рече Фин.
— Но, Дуун, твое правдоподобие, ако изобщо има такава дума. Ще ни е трудно да си те представим като женска.
— Защо не идем да докараме истинска мома? — предложи Риърдън. — От женския манастир…
— От манастира! — стъписано извикаха всички.
— Или някоя от съпругите ни? — каза Дуун.
— От съпругите ли? — още по-стъписано извикаха всички.
И щяха да го набият като клин в земята, ако не бяха осъзнали, че ги поднася.
— Стига! — намеси се Фин. — Имаме ли моливи и хартия подръка, за да теглим чертата, да си спомним пагубните тресавища и да ги нанесем на карта?
Мъжете замърмориха.
Никой не се беше сетил да вземе молив и хартия.