— О, по дяволите — каза Риърдън. — Ще скицираме всичко, когато се върнем в кръчмата. Давай, Дуун. След малко ще те последва доброволец в ролята на мъжа.
— Тръгвам! — Дуун остави велосипеда си на земята, прочисти гърло и се затича, като бързо местеше лакти, из безкрайно очакващото и ужасно мочурливо гробище на сексуални зверове.
— Това е най-тъпото нещо, което някога сме опитвали — каза Нолън. Очите му се бяха насълзили от страх, че никога вече няма да види Дуун.
— Какъв герой! — възкликна Фин. — Защото ще посмеем ли да дойдем тук друга нощ с някоя побъркана женска, ако не знаем логиката на притеглянето и потъването, гибелта или оцеляването, за да бъдем удушени от собственото си бельо?
— Ох, чорапът ми потъна! — извика Дуун, вече отдалечил се достатъчно, за да не могат да го спасят. — Стигнах!
— Още по-нататък, Дуун! — предложи Нолън.
— Мамка му! — извика Дуун. — Първо казваш, че било най-тъпото нещо, сега пък ме насочваш към минното поле! Продължавам напред на почивки.
После внезапно изпищя:
— Това е асансьор! Спускам се надолу!
И бясно размаха ръце, за да запази равновесие.
— Съблечи си палтото! — извика Фин.
— Какво?
— Хвърли си шапката!
— Шапката ли? Идиот! С какво ще ми помогне това?
— Тогава панталона! Обувките! Трябва да се престориш, че се готвиш за Великия подвиг, независимо от дъжда.
Дуун не си свали шапката, но си събу обувките и смъкна палтото си.
— Проверката, Дуун! — извика Нолън. — Ако не се погърчиш малко, за да си развържеш връзките на обувките и вратовръзката, няма да разберем колко време има човек за брачния си танц преди да потъне в земята. Сега трябва да проверим има ли, или няма време за мечтания завършек.
— За мечтания… завършек… по дяволите! — извика Дуун.
И като мърмореше ругатни и изстрелваше епитети във въздуха, Дуун заподскача, съблече си палтото, после ризата и вратовръзката и беше на път да си смъкне панталоните, когато във въздуха отекна гръмовен глас от небесата или ехо от планината, сякаш на земята бе паднала гигантска наковалня.
— Какво става тук? — изтътна гласът.
Всички замръзнаха, пир, вледенен от грях.
Дуун замръзна като статуя.
Замръзна и самото време и гръмовният глас отново изкънтя в ушите им:
— Какво става тук, по дяволите? — разнесе се гласът на Отвъдното, гласът на Страшния съд.
Десетина глави се завъртяха на десетина шии.
Защото на пътя бе застанал отец О’Мали, стиснал кормило в отмъстителните си юмруци, така че велосипедът му приличаше на сбръчканата му сестра, възседната и загубена.
Отец О’Мали за трети път хвърли мълнията и разцепи въздуха.
— Ти, ти и ти! Какво сте намислили?
— Нищо не мисля, затънал съм до кръста — изписка Дуун с тъничък гласец на пиколо и хрисимо прибави: — Отче…
— Излизай, излизай! — извика свещеникът и размаха ръка като коса. — Бягай! — издудна той. — По дяволите, по дяволите, по дяволите.
И събра мъжете с безумно жестикулиране и изригвания на лава, достатъчни, за да погребат цяло село.
— Махайте ми се от очите. Вървете си, нещастници! Идете да си търсите душите и през следващите десет години всяка събота си домъквайте задниците на изповед. Имате късмет, че се случих аз, а не епископът, аз, а не милите монахини оттатък Мейнуут, аз, а не невинните дечица от училището. Обувай си чорапите, Дуун!
— Обул съм си ги! — измърмори Дуун.
— За последен път ви казвам, вървете! — И мъжете навярно щяха да се пръснат, но вцепенени от ужас, останаха замръзнали на велосипедите си и можеха само да слушат.
— Сега ще ми кажете ли — издудна свещеникът, затворил едно око, за да се прицели, и вперил другото в целта, — какво, по дяволите, сте намислили?
— Потъвам, ваша милост, ваша чест, ваше високопреподобие.
И Дуун едва не го направи.
Поне докато монсиньорът не си тръгна.
Когато чу отдалечаващото се дрънчене на светия велосипед по склона, той продължи да стои като обезверения Лазар, за да наблюдава вероятната си гибел.
Накрая обаче извика над мочурливото поле със странно немощен, но постепенно все по-триумфиращ глас:
— Отиде ли си?
— Отиде си, Дуун — потвърди Фин.
— Тогава ме вижте — каза Дуун.
Всички погледнаха към него, после очите им се изцъклиха и накрая устите им зяпнаха.
— Ти не потъваш — ахна Нолън.
— Ти не си потънал — прибави Риърдън.
— Не съм! — Дуун тропна с крак, сякаш за да изпита почвата, после сниши глас от страх, че свещеникът, макар и далеч, може да чуе ехото:
— И защо не потънах? — попита небесата той.
— Защо, Дуун? — разнесе се хорът.
— Защото пресях слуховете и научих, че някога, преди сто години, точно на това място имало…